Любомир Николов - Десетият праведник

— Както навсякъде… Всъщност не видях много. Нали знаеш как е през зимата — всичко утихва, хората се свиват на топло и чакат пролетта. Големите градове са опустели, но като цяло страната комай не е пострадала много. Поне не чух за глад… Изглежда, че са успели навреме да се ориентират изцяло към селското стопанство. Доста се оплакваха от дивите животни — вълци, мечки, глигани… И ние си имахме неприятности с вълците, докато минавахме през Балкана.

Тя замълча. Тишината отново се сгъсти в стаята, нарушавана само от попукването на въглените в камината и тихото съскане на свещите. Николай гледаше замислено малката ръка на жената и му се струваше, че съзира в нея пистолета, насочен срещу зиналата паст на огромен звяр с присвити уши и настръхнала козина по врата… някъде сред белите проходи на Балкана, където жалната песен на вятъра се смесва с воя на глутницата и снегът достига до кръста… вълци, по дяволите, вълци през зимата — мръсна работа, направо отчаяна, ако групата е по-малка или зле въоръжена. Виждал бе следи от подобна схватка във Френските Алпи — кървави петна по утъпкания сняг, пръснати гилзи, парченца плат и чисто оглозгани човешки кости, разчупени от мощни челюсти. Една от безбройните заплахи в занаята… Но ние поне знаем защо рискуваме, помисли той. А защо го прави тая глупачка? Заради няколко листа, изписани с безсмислици от полусмахнати старци, които още не са разбрали, че миналото е безвъзвратно погребано и поне в близките сто години светът не ще може да си позволи лукса да издържа учени. Австралия, Боже мили! Пътешествие от Австралия до Европа! Ами че това си е чисто самоубийство!

— За какво мислиш? — запита тя.

Николай трепна и алените петна по снега бавно се разсеяха, отстъпвайки място на зелената рокля с широко деколте, разкриващо наполовина малките стегнати гърди. Смутен, той вдигна поглед към лицето на жената.

— Не те разбирам. Мисли каквото щеш за мен, обаче не те разбирам. Колко пъти си залагала живота си на карта? Днес можех да те застрелям, преди да усетиш какво е станало. А ако бяхме група… Ти само си чувала за хората на Баумщед, но всъщност не ги знаеш що за стока са. Не, не… — Той махна с ръка. — Това последното го взимам назад. Сигурно си срещала и по-лоши. С две думи… ясно ти е какво искам да кажа. Защо го правиш? Защо всички вие — ти и другите като теб — отказвате да приемете тая проста истина: светът е полетял в пропастта и нищо не може да го спре? Остава ни само едно — да се вкопчим кой в каквото намери и да изчакваме последния удар с надеждата да оцелеем. Цялата ваша наука не ви помогна, когато беше на върха на славата си, когато разполагахте с огромни мощности, техника, хора, компютри. С какво ще ви помогне сега?

Тя се усмихна, разкривайки редица ситни бели зъби.

— Сеньор Калвера…

— А? — сепна се Николай.

— Сеньор Калвера — повтори жената. — Имаше един такъв филм, много стар — „Седемте храбреци“ или нещо подобно… Седем стрелци решават да защитят мексиканско село от банда разбойници. Повечето от тях загиват, но в крайна сметка спасяват селото. И шефът на бандата, сеньор Калвера, преди да умре, отчаяно пита: защо? Какво ги е накарало да се пожертват за някакви си дрипави селяни?

— Гледал съм го — прекъсна я Николай. — Три пъти съм го гледал и за твое сведение се казва „Великолепната седморка“. Хубаво, нека да съм Калвера… или онзи, Хари, дето умря спокойно едва когато го излъгаха, че залогът е планина от злато. Е, добре, къде е ТВОЕТО злато? Шепа хартии, с които си въобразяваш, че правите нещо. Нищо не правите! Нищо! Тъкмо вашата проклета наука ви стяга като с окови и ви кара дори пред смъртта да вярвате в чувалите със злато. Днес то е черно, скъпа! И радиоактивно. Включвате ли това в сметките си? Не, вие се вкопчвате в спомените за някогашното могъщество на науката и искате да мерите живота с вехтите мерки. Ех, няма да стане! Няма да стане, и толкоз. Защото старата наука е изградена на старите природни закони. Новата ще трябва да изчака — петдесет, сто или Господ знае колко години, но да изчака. Ще трябва да се отърси от всичко, което е било вярно някога, обаче днес не е. Да събере сведения за истинския свят, да натрупа опит. И този опит да ви го дадем ние, които се мъчим да оцелеем. Ако две и две вече е пет, можете цял живот да седите над мухлясалите си книги, без да го разберете… Някой ден ще го открие най-обикновен селянин — и това ще бъде истинската наука. Останалото е заблуда.

Докато говореше, той бе минал до прозореца и гледаше навън, към буренясалия двор, призрачно осветен от синкавите лунни лъчи. Сега се обърна, готов да отбие възмутените протести на жената, но вместо сърдит поглед срещна все същата доволна котешка усмивка.