Любомир Николов - Десетият праведник

Малката столова го посрещна със светлината на свещите, с пламъците в камината и мириса на готвено. Контрастът с мрака на мъртвото село беше толкова рязък, че Николай изтръпна като от леден повей. Лекомисленият уют на тази топла стая му се стори безразсъдно предизвикателство срещу силите на нощта и студа, срещу легионите мъртъвци, пометени от Колапса. Бялата покривка, грижливо излъсканите прибори, кристалните чаши и порцелановите чинии — всичко това не беше тяхно, не бе дори ничие.

— Не биваше да го правим — тихо каза той.

Жената откъсна очи от камината и се обърна към него. Беше облечена в тъмнозелена вечерна рокля с дълбоко деколте и сега изглеждаше съвсем непозната, сякаш бе дошла да замени досадницата от площада. Дългата черна коса беше навита на кок, закрепен с шнола от слонова кост; белотата на изящната шия привличаше погледа и така само засилваше впечатлението за нереалност.

— Кое не биваше да правим?

— Това… — той неопределено размаха ръка наоколо. — То е като… като да оскверниш гробница. Или като да се веселиш по време на чума.

Настана кратка мъчителна пауза. Сега жената го гледаше с изненада и интерес. Тя плъзна длан по мраморната лавица над камината и прекрачи към него.

— Чумата е отминала преди петнадесет години.

— Знам — кимна Николай. — Но когато попадам в тези села, ми се струва, че времето е спряло… или се е утаило в праха на празните стаи. Понякога си мисля, че духовете на мъртвите са още тук и трябва да имаме уважение към тях… да бъдем по-сдържани, дявол да го вземе!

— Това и за кръчмите ли се отнася? — осведоми се тя с коварно мек глас.

Забележката не успя да го раздразни. Той само въздъхна и поклати глава.

— Денем е съвсем друго… Но че беше глупаво от моя страна — глупаво беше. И както виждаш, понасям си заслуженото наказание в твое лице.

— Охо! — Тънките й вежди се надигнаха въпросително. — Не ставаш ли прекалено романтичен? Проклятието на мъртвото село…

— Не знам — каза той. — Може и да греша, може и да пресилвам нещата. В края на краищата оттук вече минават хора като теб и мен. Животът навярно просто не търпи задълго такива забранени места. Нищо чудно скоро насам да почнат да идват мародери — да претърсват изоставените къщи, да грабят…

— Да пият перно — подсказа жената.

Николай се задъха от възмущение.

— Аз не обичам перно! — яростно възрази той. — Ако го бях пил, нямаше да ми видиш очите!

Рязко се завъртя на пети и искаше да тръгне към вратата, но дланта на непознатата легна върху рамото му — едва доловимо, като докосване на пеперуда, и все пак жестът беше изпълнен с настоятелност и сила.

— Извинявай…

Николай изви поглед към ръката й. Трогателно тънките пръсти бяха загрубели, с изпочупени нокти и той изведнъж разбра, че в този контраст с елегантната вечерна рокля се крие цялата дълбоко противоречива същност на нейното поведение. Агресивността и грубата язвителност бяха маска, щит срещу още по-агресивния свят, където просто нямаше място за женственост и мекота.

— Не желаех да те обидя — каза тя. — Просто… мислех, че щом си от хората на Баумщед…

— Искаше да ми вземеш ума — кисело се усмихна Николай. — Голяма идея! Скъпо момиче, ако бях от хората на Баумщед, досега поне три пъти да съм те пребил и изнасилил. Без да се тревожа за топките си. А ако по някакво чудо още не го бях сторил, щях да те катурна на масата преди малко.

Нефритените очи го изгледаха развеселено.

— Сега остава да кажеш, че си Робин Худ или Зоро.

— Не съм — призна той. — Контрабандист съм, както предполагаш, само че работя за по-свестен шеф — мосю Луи, може и да си го чувала. И ако искаш да знаеш, възпитан съм в почтено семейство. Баща ми беше дипломат… от България, има такава държава.

— Знам — кимна тя. — Минах оттам тази зима.

Николай трепна и смаяно се вгледа в дребната, крехка жена, застанала пред него. За момент бе забравил откъде идва — или пък подсъзнателно не желаеше да приеме, че е способна да преодолее пътешествие, самата мисъл за което го изпълваше с колебание и неясен страх.

— Как е там? — запита той и веднага съжали за въпроса си. Беше запазил от България откъслечни детски спомени за малкото планинско стопанство на дядо си, за оцветените стъкла на небостъргачите в новия център на София и веселите тълпи по морските плажове. Това бе страна, останала за него в друга, щастлива епоха — също като онази Русия, към която отчаяно се стремеше Мишин.

Жената сви рамене.