Любомир Николов - Десетият праведник

— Стига глупости — каза жената. Изрече го сериозно и настойчиво, сякаш смъртната заплаха досега не я бе трогнала, обаче бърникането из раницата вече надхвърляше мярката.

Предава се, помисли той и тази първа истинска победа в сблъсъка помежду им го изпълни с учудващо силно удовлетворение. Беше почти готов да отстъпи, да се откаже от претърсването, ала любопитството се оказа по-силно. Какво толкова можеше да крие в раницата? Надолу почти не оставаше място за нещо сериозно.

Пръстите му напипаха някакъв гладък правоъгълен предмет. Той го изтегли навън и искаше да огледа какво е намерил, но злобата, пламнала в очите на жената, го накара неволно да отстъпи две-три крачки назад. Тая проклетница можеше като нищо да се втурне с голи ръце насреща му.

След като се отдръпна на безопасно разстояние, Николай многозначително разклати пистолета, после хвърли бърз поглед към находката. Не изглеждаше нещо особено. Плосък пакет, обвит в мушама и омотан на кръст с няколко реда канап. Подметна го на длан, за да прецени тежестта.

— Остави го на място! — заповяда непознатата. Гласът й изплющя като камшик — толкова рязко и властно, че той направи крачка към раницата, преди да се опомни. Значи това беше, това я плашеше. Тук, в пакета бе тайната, която можеше да прати една жена на рисковано пътуване през границата.

Сега наистина не трябваше да я изпуска от очи. Като си помагаше със зъби, той разхлаби възела и смъкна канапа.

— Ще те убия — мрачно обеща непознатата.

Той понечи да отговори, но реши, че ще е по-добре да премълчи. Първо щеше да види какво има в пакета и чак после да приказва.

Под мушамата лежеше плик от кафява амбалажна хартия. Николай го разкъса, извади съдържанието и озадачено се почеса по тила с дръжката на пистолета. В ръката му се белееше пачка ситно изписани листове, сгънати на две и пристегнати с ластик. Почеркът беше дребен, но четлив и изпълваше без поле цялата повърхност, като че пишещият се бе стремил да пести хартията. Думите бяха английски, примесени обилно с гръцки символи, цифри и някакви съвсем непознати знаци.

— Добре де, видя каквото искаше — уморено въздъхна жената. — Хайде сега чети, щом си толкова умен.

Той послушно се загледа в листа. Езикът беше познат, повечето думи — също, но събрани заедно, те се превръщаха в непроницаема абракадабра. Погледът му скачаше от ред на ред.

… в тази област атомите с потенциал на йонизация, по-малък от този на водорода — C, Mg, Fe, Ca и др., — се йонизират от излъчване с λ > 912 А…

… необходимост от допълнителна проверка на линиите на поглъщане K в спектрите на горещи звезди…

… други механизми, тъй като L cквантите не са главният йонизиращ агент…

Николай отпусна ръка. Не разбираше нищо, по дяволите, и най-вече не разбираше едно — какво толкова се криеше в тези записки? Времето на чистата наука бе отминало преди двадесет години и сега с подобни неща биха се занимавали само полусмахнати старци, оцелели по чудо в годините на глад и мизерия. Какво общо можеше да има с тях жената отсреща?

— Остави листовете — каза тя вече без злоба. — Ако искаш, вземи морфина. Ще ти дам и парите си, към двеста франка, нямам повече.

С кисела гримаса Николай остави сгънатите хартии върху празната раница. Добра печалба, няма що! Двеста франка и десет ампули морфин… Сви рамене. Какво пък, на негово място някой от хората на Баумщед не би се поколебал да я застреля и за по-малка сума.

— Откъде идваш? — запита той.

— От Австралия.

— Ъ?

— Австралия — търпеливо повтори жената и за пръв път се усмихна леко, като че се чудеше дали да се смее, или да негодува от глупостта на човешкия род като цяло и на Николай в частност. — Сега остава да ме питаш дали имам австралийски долари.

— И имаш ли?

— Не, колкото и да ти е тъжно. Нямам. Отдавна ми ги измъкнаха по-опитни мошеници от теб.

— Чакай — каза той почти умолително. — Чакай. Будалкаш ме, нали? Ами че Австралия е на хиляди километри оттук…

— Десетки хиляди — поправи го тя. После гласът й изведнъж стана деловит. — Слушай, мой човек, дай да не си губим времето. Видя каквото имаше за виждане, осигури си известна печалба… Какво повече искаш? Да ме убиваш, явно нямаш намерение, а да ме изнасилваш, просто не те съветвам. Тъй че ще бъде във взаимен интерес да се споразумеем — за теб парите и ампулите, за мен записките и останалия багаж, който и без това нищо не струва. Съгласен?

Николай въздъхна. Глупости правя, помисли той, прибирайки пистолета в кобура. Не само хората на Баумщед, даже Гастон, въпреки френската си галантност, би ми се смял за тая идиотска доверчивост. Обаче какво да правя, човек си има и гордост в края на краищата. Собственото достойнство струва повече от двеста франка и малко морфин.