Любомир Николов - Десетият праведник

Той внимателно мина зад бара, придърпа едно ниско столче и седна, като положи оръжието в скута си. Позицията бе отлична; очите му се намираха точно на нивото на плота, полумракът щеше да го прикрива от външния наблюдател, а в най-лошия случай стойката щеше да го предпазва от куршуми.

Стъпките се засилваха, приближаваха се и изведнъж човекът излезе на площада. Нисък, това бе първото, което биеше на очи. Дребен мършав тип, облечен в овехтели брезентови дрехи и с огромен каскет на главата. Издутата раница зад гърба му потвърждаваше догадката на Николай. Контрабандист. Крачеше спокойно, но лекото напрежение на изпънатия врат издаваше, че не се доверява докрай на тишината в изоставеното село. Кобурът на кръста му беше разкопчан и дясната ръка се полюшваше едва-едва, оставайки през цялото време близо до оръжието.

Добре, помисли Николай, сега ще те видим дали имаш късмет. Накъде ще се насочиш? Избирай грижливо, приятел, от това може да зависи животът ти.

Като да бе усетил предупреждението, непознатият за момент забави стъпка, после обърна гръб на кръчмата и тръгна да заобикаля от лявата страна на площада. Николай се отпусна, искаше да въздъхне от облекчение, но дъхът заседна в гърлото му, защото нещо се бе променило мигновено и недоловимо. Човекът сякаш се стегна изведнъж. Не бе свърнал настрани, не бе направил нито едно излишно движение и все пак от цялата му фигура бликна първата вълна на удивена изненада. Ето, сега щеше да обърне глава надясно. Защо, защо? Николай надигна пистолета и в този момент разбирането го връхлетя заедно с натрапчивата миризма на анасон. Счупената бутилка, по дяволите! И раницата, която бе зарязал на тротоара като последен идиот!

Изумен от собствената си бързина, той прелетя над стойката, озова се до прозореца сред хрущене на стъкла и дори намери време да оближе устни, преди противникът да погледне към кръчмата.

— Halt! 9 9 Стой! (нем.). — Б.ред. — Изрече го тихо, като се насилваше да се усмихва; от опит знаеше, че така заплахата звучи най-страшно. — Hände hoch!

Да, непознатият явно беше професионалист. Не трепна, просто спря съвършено спокойно и бавно вдигна ръце пред гърдите си с леко разперени лакти, сякаш се готвеше за ръкопашен бой. Без да го изпуска от прицел, Николай прекрачи през ниския прозорец. Докато излизаше навън, с крайчеца на окото си забеляза раницата на тротоара и още веднъж се изруга за глупостта. Така свършваха мнозина в занаята — заради някоя дребна небрежност.

— Разкопчай колана и го пусни долу — нареди той все със същия кротко заплашителен глас. — Без шеги, приятел. Ще те надупча, преди да се обърнеш.

Онзи се подчини с бавни, отмерени движения. Коланът с кобура тупна до краката му. Николай пристъпи напред, като се питаше какво всъщност трябва да прави сега. Беше се забъркал в невероятно тъпа история. Най-простото бе да застреля досадника и да се отърве от него веднъж завинаги, но знаеше, че не е способен хладнокръвно да убие обезоръжен човек, та бил той дори и от хората на хер Баумщед. Значи трябва да го върже и да потърси място, където да го затвори за през нощта. Цял куп грижи заради едно недомислие. Ако беше обратното, досега да ми е видял сметката тоя мръсник, помисли той с безпомощна злоба и направи още една крачка към пленника.

— Така… Сега свали раницата и я пусни до колана.

— Не мога — отвърна дребосъкът с пресипнал момчешки глас. Говореше на немски бавно, със силен акцент. — Багажът ми е чуплив.

Странно, колко приятно беше да чуе жива реч след повече от два дни мълчание. Независимо от враждата и оръжието, няколкото разменени думи ги превръщаха в части от човешкия род и прехвърляха помежду им крехкото мостче на разбирането. Само това ти остава, да се разнежиш, глупако, помисли той. А помниш ли какво направиха с Валешински? Ами с Дик Гароу и Китаеца? Хлапаци като тоя са най-опасни, те бързат да се утвърдят в йерархията, да се прочуят като костеливи орехи. Тъй че опичай си ума…

— Добре — каза Николай. — Тогава я остави отляво. Отляво, нали ме чу, не отдясно. И никакви резки движения, сам схващаш.

Момчето наистина схващаше. Внимателно откачи от плещи ремъците на раницата, отпусна я надолу и бавно я остави на паважа до краката си, после се изправи в същата напрегната, изчакваща поза.

— Три крачки напред.

Сега стъпката на момчето беше съвсем друга, лека и безшумна като на дебнеща котка. То послушно се отдалечи и отново спря в напрегната поза. Очакваше едно от двете неща — куршум в гърба или момент за действие. Навярно паузата му се стори прекалено дълга, защото се изкашля и с пресилена предизвикателност подхвърли: