Любомир Николов - Десетият праведник

— Прибирай си парцалите — каза той. — Заедно със записките, парите и стъкларията. И без тях ще преживея.

Жената неуверено пристъпи към раницата, спря и изпитателно се вгледа в лицето му.

— А, и още нещо — отмъстително прибави Николай. — Споразумението важи и за двамата, нали? Няма да ме стреляш… и няма да ме изнасилваш.

Този път тя не намери какво да каже.

Коза, вироглава коза, яростно помисли Николай, прокарвайки с резки движения бръснача по изпънатия колан. Трябваше да я пратя да си върви без повече приказки. Проклет народ са това жените — дай им пръст, ще ти отхапят цялата ръка.

Острието проблясваше в жълтеникавата светлина на свещта. Той го опипа с показалец и се обърна към мивката. В полумрака на тясната баня огледалото приличаше на прозорче към съседно помещение, откъдето надзърташе някакъв съмнителен тип — гол до кръста, рошав, брадясал, с тъмни кръгове под кръвясалите очи. Николай го огледа изпитателно и поклати глава. Физиономията отсреща не вдъхваше доверие. Нищо чудно, че жената го бе помислила за човек на Баумщед.

Обаче няма да се преобличам, упорито си каза той, докато топеше четката в канчето с топла вода и я разтъркваше върху парчето груб кафяв сапун. Няма да се преобличам… и точка! За каква се мисли тая досадница? Мишин ме харесва и такъв, отец Донован също, даже Гастон ме харесва, само тя ще ми се прави на благородна девица. Да беше срещнала мосю Гастон, че да видим каква песен щеше да запее тогава.

Бръсначът със скърцане взе да смъква тридневната четина по бузите му и след малко отражението отсреща придоби съвсем поносим вид.

Той изплакна пяната от лицето си, позареса се с мокра ръка и реши, че е сторил достатъчно. Взе свещта, мина в тъмната спалня и неуверено спря пред широкото легло, върху което бе проснат тъмносин костюм. Чувстваше се озлобен и недодялан като дресирана мечка. Положение, по-лошо и от губернаторското, както обичаше да казва Мишин. Психологически мат, би добавил отец Донован. Или по-точно — цунгванг 10 10 Положение в шаха, когато трябва да се направи неизгоден за извършителя ход. — Б.ред. . Откъдето и да погледнеше ситуацията, нямаше изход, който да задоволи самолюбието му. Естествено, можеше да пратя оная коза по дяволите, да грабна раницата и да се измъкна тихичко в нощта. Той се усмихна, представяйки си как жената чака още половин час, накрая не издържа и се качва горе, за да открие, че е зарязана заедно с всичките си приготовления. Не ще и дума, мисълта беше приятна, само че бягството би означавало да отстъпи пред нея, да се предаде. Както преди малко, когато бе слязъл долу, без да подозира каква клопка му е подготвена. Непочтено беше от нейна страна — меко казано, непочтено — да подреди масата, да се наконти и да го посрещне с гнуслива гримаса на крайно неодобрение.

Споменът за унижението го накара да стисне зъби. Добре, драга, помисли той, посягайки към закачената на стола бяла риза, щом ще се преструваме на елегантни и изискани, имаш картбланш от мене. Батко ти Николай също е видял това-онова по дипломатическите приеми, нищо че още беше дребосък.

Вратовръзката го затрудни. Наложи се да направи три-четири опита, преди да се получи що-годе поносим възел, но затова пък успехът му вдъхна увереност. Облечен в синия костюм, той отново мина в банята и застана пред огледалото.

Дъхът му спря.

Отсреща го гледаше съвсем друг човек, образ от отдавна отминала епоха. Гладко избръснатото лице беше почти красиво, с високи изпъкнали скули, орлов нос и проницателни тъмни очи под гъстите вежди — лице на авантюрист от някогашните филми. Вехтият костюм изглеждаше като връх на елегантността в сравнение с предишните му дрехи. И в същото време тези дрехи на мъртвия стопанин на къщата бяха също тъй безсмислени и нелепи, както висящата над главата му електрическа крушка. С почти физическа болка той усети как безвъзвратно е отминало величието на един свят. Sic transit gloria mundi 11 11 Така преминава световната слава (лат.). — Б.ред. …

Обърна гръб на огледалото и със свещта в ръка бавно слезе на долния етаж. Чувстваше се уморен и някак не на място. Призраците на миналото сякаш се криеха в мрачните ъгли, дооглозгвайки унило безплътните спомени за презокеански кораби и електрически миксери, телевизори и космически полети, мотоциклети и компютри. Милиарди изчезнали предмети нахлуваха от безкрайната нощ, призовавани като по магия от стария син костюм. Милиарди белези на рухналата цивилизация, на които нямаше право да посяга другояче, освен в спомените.