Невил Шут - На брега

— Възможно ли е да има живи там?

— Не вярвам. Не че е невъзможно. Но те би трябвало да живеят в херметически затворено помещение, въздухът, идващ отвън да се филтрира, да имат предварително приготвени запаси от храна и вода. Не изглежда вероятно.

Тя кимна.

— Вярно ли е, че Кернс е също засегнат, Дуайт?

— Вероятно и Кернс, и Даруин. Може би ще трябва да идем да видим и тях. Може би точно затова Питър е назначен на „Скорпиън“. Той познава тези води.

— Някой казваше на татко, че в Таунсвил вече има случаи на лъчева болест. Мислите ли, че е възможно?

— Всъщност не знам, не съм чул. Но според мен е възможно. Това е на юг от Кернс.

— И радиацията ще продължи да се разпространява насам на юг, докато стигне и до нас, така ли?

— Така се говори.

— В Южното полукълбо никога не е хвърляна бомба — каза Мойра сърдито. — Защо трябва да стига до нас? Не може ли да се направи нещо, за да се спре?

Дуайт поклати глава.

— Невъзможно е. Ветровете са виновни. Безкрайно трудно е да се спре онова, което носят ветровете. Просто не е по силите на човек. Трябва да приемеш нещата, каквито са, и да се примириш.

— Не разбирам — каза тя упорито. — Едно време хората казваха, че ветровете не пресичат екватора, така че ние ще сме в безопасност. А сега излиза, че въобще не сме застраховани…

— Никога не сме били застраховани — каза той тихо. — Дори да бяха прави за тежките частици — радиоактивният прах, а се оказа, че не са, до нас пак щяха да достигнат най-леките, пренесени по дифузен път. Вече са тук. Радиоактивното ниво на средата днес е осем или девет пъти по-високо, отколкото преди войната.

— Това изглежда не ни вреди. Но този прах, за който говорят… Той се носи от вятъра, нали?

— Точно така. Но не съществува вятър, който да духа направо от Северното полукълбо в Южното. Ако имаше, всички щяхме да сме загинали досега.

— По-добре да сме загинали — каза горчиво Мойра. — Това е все едно да чакаш да те обесят.

— Може да е така. Или пък е божия милост.

След тези негови думи настъпи кратко мълчание.

— Защо продължава толкова дълго, Дуайт? — попита най-сетне тя. — Защо вятърът не задуха направо и всичко не свърши?

— Всъщност не е толкова трудно да се разбере. Във всяко полукълбо ветровете се движат в огромни кръгове, обхващащи хиляди мили между полюса и екватора. В Северното и в Южното полукълбо има отделни системи за движението на ветровете. Но това, което ги разделя, не е екваторът, който виждате на глобуса. Това нещо се нарича Екватор на налягането и се премества на север или на юг в зависимост от сезона. През януари целият остров Борнео и Индонезия са в северната система, но през юли границата се измества нагоре, на север, така че цяла Индия, Сиам и всичко на юг от тях е в южната система. Така през януари северните ветрове носят радиоактивния прах, да речем, надолу към Малая. После през юли той е вече в южната система и нашите ветрове го подхващат и го пренасят насам. По тази причина радиацията се приближава бавно към нас.

— И нищо ли не може да се направи?

— Абсолютно нищо. Задачата е прекалено трудна за човечеството. Просто трябва да се примирим.

— Не искам да се примирявам — каза момичето разярено. — Не е честно. Никой от Южното полукълбо не е хвърлял бомба, нито водородна, нито кобалтова, нито каквато и да е друга. Ние нямаме нищо общо с това. Защо трябва ние да умираме, когато други страни на девет, десет хиляди мили от нас са искали война? Истинска гадост.

— Точно така е. Но нищо не може да се промени.

Настъпи пауза, после Мойра изрече сърдито:

— Не че ме е страх от смъртта, Дуайт. Всички ние ще трябва да се срещнем с нея някой ден. Яд ме е за онова, което ще пропусна… — Тя се обърна към него под звездната светлина. — Никога няма да изляза от Австралия. Цял живот съм искала да видя Рю де Риволи. Предполагам, че това е само едно романтично име. Глупаво е, защото сигурно е улица като улица. Но точно нея исках да видя, а няма никога да стане. Защото сега не съществува вито Париж, нито Лондон, нито Ню Йорк.

Той нежно й се усмихна.

— Рю де Риволи може би си е все още там, с отрупаните витрини и всичко останало. Не съм сигурен дали в Париж е паднала бомба, или не. Вероятно всичко си е така, както си е било — с огряната от слънцето улица — така, както сте мечтали да я видите. Иска ми се да си я представям по този начин. Само дето никакви хора вече не живеят там.

Мойра се изправи нервно.

— Не такава исках да я видя… Град на мъртъвци… Донесете ми още една чаша, Дуайт.