Невил Шут - На брега

Тази Мойра Дейвидсън, изглежда, беше съвсем объркана. Пиеше прекалено много, но някои хора никога не могат да приемат нещата такива, каквито са. Въпреки това тя беше добро момиче. Помисли си, че Шеърън би я харесала.

Сред тишината на църквата се замисли за семейството си, сякаш ги виждаше във въображението си. Всъщност той беше един много обикновен човек. Щеше да се завърне при тях, у дома, през септември, след пътешествията. Щеше да ги види отново всички след по-малко от девет месеца. Когато бъдат отново заедно, не бива да усетят, че се е отдалечил, че е забравил за неща, важни за тях. Малкият Дуайт сигурно много е пораснал, в тази възраст децата растат бързо. Вероятно е надраснал каубойското си костюмче — умствено и физически. Време е да получи въдица, малък спининг от фибростъкло, с която да се научи да си служи. Какво удоволствие ще бъде да учи хлапака на риболов. Рожденият му ден беше на 10 юли. Дуайт не би могъл да изпрати въдица за рождения му ден, вероятно не би могъл да я вземе със себе си, макар че си струваше да опита. А може би щеше да намери някоя там, у дома.

Рожденият ден на Хелън беше на 17 април, тогава тя щеше да навърши шест години. И този път той щеше да го пропусне, освен ако нещо не се случеше със „Скорпиън“. Да не забрави да й се извини и освен това да помисли какво да й подари — до септември имаше време. Шеърън щеше да й обясни в деня на празника, щеше да й каже, че татко е далече в морето, но че ще си дойде у дома преди зимата и тогава ще й донесе подаръка. Шеърън щеше да се оправи с Хелън.

Дуайт седеше там и през цялата служба мислеше за семейството си, коленичеше, когато другите хора коленичеха, ставаше, когато те ставаха. Понякога се сепваше, за да изпее с другите някой простичък химн, но през останалото време чезнеше в блянове по семейството, по дома си. В края на службата излезе от църквата сякаш пречистен. Отвън, пред входа, никого не познаваше и никой не го познаваше, само пасторът му се усмихна неуверено, той му отвърна също с усмивка и после се запъти бавно нагоре по хълма под топлите слънчеви лъчи. Сега съзнанието му беше заето със „Скорпиън“, с продоволствените запаси и с множеството дреболии, които трябваше да свърши, с многобройните проверки, които трябваше да направи, преди да изведе подводницата в морето.

В къщи завари Мери и Мойра Дейвидсън да седят в шезлонгите на верандата, а до тях — бебето в количката. Когато той се качи, Мери стана от стола.

— Сигурно ви е горещо — каза тя. — Свалете си сакото и седнете на сянка. Лесно ли намерихте църквата?

— Ами да — каза той. Съблече сакото и седна върху перилото на верандата. — Тук паството е доста голямо. Нямаше ни едно свободно място.

— Преди не беше така — каза Мери сдържано. — Да ви донеса нещо за пиене?

— Предпочитам безалкохолно. — Дуайт хвърли поглед към техните чаши. — Какво пиете вие?

Госпожица Дейвидсън отговори:

— Лимонов сок с вода. И няма нужда от коментар.

Той се засмя.

— И аз искам от същото.

Мери отиде да му донесе, а той се обърна към момичето:

— Закусвахте ли нещо сутринта?

— Половин банан и едно малко бренди — каза тя спокойно. — Не се чувствах много добре.

— Сигурно от уискито. Това ви беше грешката.

— Една от грешките. Нищо не помня след разговора ни на поляната. Вие ли ме сложихте в леглото?

Дуайт поклати глава.

— Мислех, че това е работа на госпожа Холмс.

Мойра се усмихна леко.

— Изпуснахте шанса си. Дано не забравя да благодаря на Мери.

— Аз трябва да го сторя. Госпожа Холмс е изключително добра.

— Тя ми каза, че се връщате в Уилямстаун следобед. Не можете ли да останете, да се изкъпем още веднъж?

Той поклати глава.

— До утре трябва да свърша много неща. Тази седмица ще отплаваме. Вероятно има цяла камара съобщения на бюрото ми.

— Май сте от хората, които работят много, през цялото време, независимо дали има смисъл или не.

Американецът се засмя.

— Сигурно съм от тях. — Погледна я. — А вие работите ли нещо?

— Разбира се. Аз съм много заета жена.

— С какво се занимавате?

Мойра вдигна чашата си.

— С това. Това правя непрекъснато, откакто ви срещнах вчера.

Дуайт се засмя.

— Не ви ли доскучава понякога тази еднообразна работа?

— Животът е скучен — цитира тя. — И не понякога. Непрекъснато.

Той кимна.

— Щастлив съм, че имам много работа.

Момичето го погледна.

— Може ли да дойда и да видя подводницата през следващата седмица?

Дуайт се засмя, като си спомни за огромната работа, която го чакаше на борда.