Невил Шут - На брега

— Не, не може. Следващата седмица излизаме в морето. — А после, понеже това прозвуча нелюбезно, добави: — Интересувате ли се от подводници?

— Всъщност не — каза тя равнодушно. — Изведнъж ми се прииска да я видя, но не настоявам, щом ще ви преча.

— С удоволствие ще ви я покажа. Но не следващата седмица. Хубаво ще е, ако дойдете някой ден да обядваме заедно, когато вече е по-нормално и — не тичаме нагоре-надолу като подплашени зайци. Някой по-спокоен ден, когато ще мога да ви покажа всичко. А после може да идем в града и да обядваме заедно.

— Това ми харесва. Кога мога да се надявам, че ще стане?

Той помисли малко.

— Сега не мога да кажа точно. Ще докладвам за оперативната готовност към края на следващата седмица и смятам, че ще ни изпратят по първия курс ден-два след това. После сигурно ще прекараме известно време на док, преди да отплаваме отново.

— Първият ви курс е до Порт Морсби, нали?

— Да. Ще се опитам да уредя нещо, преди да отплаваме, но не мога да ви гарантирам. Ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя към петък, за да ви кажа.

— Бъруик 86–41. — Той го записа. — Най-добре е да ми звъните преди десет. Почти всяка вечер излизам.

— Добре. Възможно е в петък да сме все още в морето. Може да не успея да ви позвъня преди събота. Но ще ви се обадя, госпожице Дейвидсън.

Тя се усмихна.

— Името ми е Мойра, Дуайт.

Той се засмя.

— Добре.

След обяда, на път за дома си в Бъруик, тя го откара до гарата с кабриолета. Когато американецът слезе на гарата, Мойра му каза:

— Довиждане, Дуайт. Недей да работиш прекалено много. — А после добави. — Съжалявам, че снощи се държах като глупачка.

Той се засмя.

— Не трябва да смесваш напитките. Нека това ти бъде за урок.

Тя се засмя дрезгаво.

— Никога нищо не може да ме поучи. Вероятно ще направя пак същото утре вечер и вдругиден.

— Всичко е за сметка на здравето ти — каза Дуайт спокойно.

— Там е бедата. На моето лично здраве. Ако и друг някой беше заинтересован, може би щеше да бъде по-различно, но няма време за това. Отвратително.

— Ще се срещнем пак.

— Наистина ли?

— Ами, разбира се. Ще ти се обадя, както се разбрахме.

Дуайт потегли с електрическия влак за Уилямстаун, а Мойра подкара към дома си. Пристигна около шест часа, разпрегна кобилата и я остави в конюшнята. Баща й дойде да й помогне, двамата заедно избутаха кабриолета под навеса на гаража, до неизползувания „Форд“, дадоха на кобилата ведро с вода и дажбата овес и влязоха в къщата. Майка й седеше в остъклената веранда и шиеше.

— Здравей, мила — каза тя. — Добре ли прекара?

— Хубаво — отвърна момичето. — Снощи имаше събиране у Питър и Мери. Беше много забавно. Въпреки че малко се преуморих.

Майка й въздъхна тихичко — вече беше разбрала, че е безсмислено да протестира.

— Трябва да си легнеш рано тази вечер. Напоследък все късно си лягаш.

— Добре, ще си легна.

— Как беше американецът?

— Приятен е. Много тих и си личи, че е от флотата.

— Бил ли е женен?

— Не съм го питала. Сигурно е бил.

— Какво правихте?

Момичето потисна раздразнението си от разпита: мама си е такава, а ни остава твърде малко време, за да го пилеем в кавги.

— Следобед карахме лодка.

Мойра седна, за да разкаже на майка си почти всичко от онова, което се беше случило през почивните дни, като пропусна епизода със сутиена и повечето от случилото се на събирането.

В Уилямстаун капитан Тауърс влезе в доковете и се отправи към „Сидни“. Той заемаше две съседни каюти, свързани с врата, едната от които използуваше за служебни цели. Прати човек да повика дежурния офицер на „Скорпиън“ и лейтенант Хирш се яви със снопче радиограми в ръка. Дуайт ги взе от младежа и ги прегледа. Повечето бяха свързани с обикновени неща около горивото и продоволствието, но тази от втория заместник на командващия военноморските сили беше неочаквана. В нея се казваше, че един учен, цивилен служител от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, ще се яви на „Скорпиън“ с научна задача. Този служител щял да бъде под командването на австралийския офицер за свръзка на „Скорпиън“. Името му беше Дж. С. Осбърн.

Капитан Тауърс задържа радиограмата в ръката си и погледна лейтенанта:

— Кажете, знаете ли нещо за този приятел?

— Той вече е тук, сър. Пристигна тази сутрин. Оставих го в каюткомпанията и наредих на офицера на вахта да му определи каюта.

Капитанът повдигна вежди.

— Я виж ти! Как изглежда?