Илса Бик - Пепел

– О, боже! – Дори не искаше да си представя какво е било.

– И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. – Последва нова пауза. – Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.

– А ти какво направи?

– Нещо, което не очаквах от себе си – отвърна той. – Избягах.

След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:

– Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?

Той поклати глава.

– Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.

– Но все пак там е домът ти.

– Живеех само с баща ми. – Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. – Но сега, когато имаме повече информация – за възрастта на починалите на място – знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.

– Но тогава не си го знаел, а и трябва да има изключения. Като нас, например.

– Ние сме потвърждение на правилото. Доколкото знаем, болшинството от нормалните хора наоколо или са много млади, или са прехвърлили шейсет и пет, дори седемдесет.

– Разбирам – отвърна Алекс, чудейки се какво да каже. – Баща ти със сигурност би искал поне ти да се спасиш. Не би искал да умреш.

Ъгълчето на устата му се повдигна отново.

– Не познаваш баща ми.

За втори път останала без думи, Алекс попита:

– А колко са тези като мен и теб?

– В Рул ли? Ами всички общо сме петстотин души. От тях шейсет и трима са Пощадени.

– Шейсет и три деца от общо петстотин души?

– Точно така. Само двайсет и пет от тях са на нашата възраст: дванайсет момчета и тринайсет момичета. – Той я измери с поглед. – Вече четиринайсет.

– Само двайсет и пет ли?

– Ъ-хъм. Питър е най-големият от Пощадените, той е на двайсет и четири. – Крис се поколеба. – Всъщност е много свестен тип, но първо трябва да го опознаеш.

Алекс реши да остане без коментар по този въпрос.

– Но как да сме сигурни, че няма да се променим? Може да е просто въпрос на време, както казва Питър. – Замисли се за Дейдри. – А някое от по-малките деца променило ли се е от Енергийния срив насам?

– Никога не се е стигало дотам.

– Какво имаш предвид? – не разбра Алекс.

– Просто не позволяваме да се стигне дотам. – На лунната светлина лицето му беше само бегла отсянка. – Защо мислиш, че имаме кучета?

Ранна предупредителна система, осъзна Алекс – подобно на канарчетата в мините, кучетата сигурно усещаха промяната, преди да се е случила. И все пак ù се струваше невероятно.

– Взимате решение за съдбата на детето въз основа на преценката на едно куче ?

– Досега не е имало грешки.

А това означаваше, че тези хора имаха опит. Боже, дали не заключваха децата, наблюдавайки настъпващата промяна? Нещо като експеримент, просто да бъдат сигурни. Сигурно беше така, иначе не биха имали такова доверие на кучетата.

Заля я вълна на истински потрес, оставяйки я разтърсена и замаяна. „Кучетата посочват децата, а после тези хора... какво всъщност правят после? Изхвърлят децата от града? Убиват ги?“ Сети се за трите деца – момичето със сопата и онези две момчета. Досега не се бе замисляла много за тях. Първо беше прекалено заета да се бори за живота на Том, а после да се разправя с разярена тълпа, така че нямаше причина да се оправдава. Стореното от нея беше самозащита. Не бе имала друг избор.

– Правим, каквото трябва, за да оцелеем – отвърна тихичко Крис. – Когато прекараш повечко време сред нас, сама ще разбереш.

Най-лошото беше, че в известен смисъл вече разбираше.

Телата на трите деца още лежаха там, където бяха паднали – където ги бе убила – на паркинга пред магазина. Факт, който повдигаше един любопитен въпрос: защо хранещите се с мърша животни не бяха докоснали Променените? А обичайните за тези места мършояди определено бяха идвали. Нед, все така мъртъв, се бе простил с главата си и с лявата си ръка. Ала въпреки това Променените бяха останали непокътнати.

Но някой друг също бе идвал тук.

Задната врата на магазина беше насилена отвън. А в помещението зад тезгяха бяха останали само няколко събрани накуп автомобилни постелки, както и миризмата на бърбън и болест – но това бе всичко.