Илса Бик - Пепел

Лена избърса с апатия едно канче.

– А тя кога ще се включи? На нас никога нямаше да ни мине номерът с подобни лайняни простотии.

– Горките ми уши – оплака се Кинкейд.

– Лена Кристина Столц. – Джес отряза две дебели филии черен хляб. – Няма да търпя арогантно отношение в къщата си. Само да чуя още една обидна дума от мръсната ти уста и отивам да говоря с Преподобния.

– Блъфираш. – Лена хвърли кърпата настрана. – Няма да посмееш, а и Съветът има нужда от нас, нали сме Пощадени и толкова ценни .

– Лена, те искат само да ни защитят – обади се Тори.

– Да ни защитят ли? Та ние сме затворници. Държат ни насила тук.

– Но това е за наше добро.

– Само защото възрастните казват така, не значи, че е истина. – Лена изгледа ядосано Джес. – Можеш да ме държиш тук колкото си искаш, но не можеш да ми казваш какво да мисля.

– Не ме интересува какво мислиш – каза Джес и невъзмутимо сипа кафе в сребристия термос. – Но когато станеш Избрана...

– По-скоро ще се самоубия.

– Когато станеш Избрана, прави каквото намериш за добре под собствения си покрив. Но докато живееш тук, ще спазваш правилата, в противен случай ще помоля Преподобния да преразгледа решението си. Едва ли искаш да ме изпробваш. – Джес затвори термоса. – Разбра ли ме добре?

Цялата кухня беше притихнала. Дори Призрак мируваше. Тори беше на ръба да се разплаче, а Сара изглеждаше восъчнобяла. Алекс се взираше ту в пребледнялото лице на Лена, ту в пода, докато мислите ù препускаха.

„Избрана ли? Това пък какво е? И нима Лена е опитала да си тръгне, но не са ù позволили? Я чакай малко...“

– Да, госпожо. – Гласът на Лена звучеше примирено, но Алекс долови горещия лютив повей на стаена ярост.

– Отлично. – Джес мушна термоса под мишницата си и взе увития сандвич. – А сега ме извинете, защото горкият стражар чака достатъчно дълго закуската си в студа. – Вратата се затвори подире ù с решително щракване.

Отначало никой не помръдна, но накрая Сара прекоси помещението и докосна ръката на Лена.

– Всичко ще се оправи – рече ù тя. – На мен също ми е мъчно за майка ми.

Лена се дръпна настрана.

– На мен обаче не ми е мъчно за тази кучка – изсъска тя и изхвърча от стаята. В следващия миг Алекс я чу как изтрополи нагоре по стълбите.

– Тори – наруши мълчанието Кинкейд, – ако не възразяваш, с удоволствие бих изял още едно кексче.

Кинкейд бе довел за Алекс един кротък петнист кон с хлътнал гръб на име Хъни, ала момичето се възпротиви.

– Никога не съм яздила – заяви тя, без да обръща внимание на стражаря, който слушаше с интерес, облегнат на предната порта. Кучето му, сиво-бежов на цвят питбул, доприпка при нея, за да си изпроси погалване. – Защо да не вървим пеша?

– Защото е по-бързо – отвърна Кинкейд. – Послушай ме, ако те разпределят в някоя от фермите, ще се радваш, че имаш кон.

– Аха – изрече провлечено стражарят, който сърбаше горещо кафе. – Иначе ще трябва да ставаш, преди да си легнала.

– Хайде, Алекс – подкани я Кинкейд. – И остави това куче.

– Добре, добре, идвам – отвърна Алекс, но на лицето ù плъзна усмивка. Усетило, че губи вниманието ù, кучето се бе изтърколило по гръб и жално размахваше лапи във въздуха. Алекс се наведе, за да почеше питбула по шията, и той изсумтя доволно: – Вината не е моя.

– Изглежда, се сдобихме със своя собствена повелителка на кучетата – каза стражарят и поклати глава. – Луси не харесва никого, но както се казва, око да види, ръка да пипне. Стига, Луси, ела веднага!

С почти човешка въздишка, питбулът се претърколи отново на крака и отправи към Алекс укорителен поглед: „Направи нещо!“. С оклюмала глава кучето се върна бавно при стражаря, седна на задните си лапи и изсумтя троснато.

След няколко несполучливи опита Алекс най-сетне съумя да се покатери на седлото, а известно време след това Кинкейд също бе успял да нагласи стремената и да ù обясни за какво служат юздите, как трябва да седи и изобщо какво да прави. Тогава двамата се отправиха към града, изпроводени от окуражителния лай на питбула.

– Добре се справяш. Започна да му хващаш цаката – каза Кинкейд, който бе възседнал строен кон с леопардова окраска от породата апалуза. – След няколко дни ще препускаш с най-добрите.

– Ъхъм – отвърна Алекс, а мислено си рече: „Да, а може да препусна далече оттук.“ За жалост обаче Хъни явно обичаше да се разхожда с бавна крачка. Въпреки това спокойното движение на животното беше приятно. Всяко куче, покрай което минаваха – а те срещнаха немалко по пътя си, ги приветстваше с дружелюбен лай и изопнало докрай повода, размахваше въодушевено опашка.