Илса Бик - Пепел

От Том нямаше нито следа.

Пукотът на далечна стрелба изтръгна Алекс след поредната нощ на неспокоен сън. Едно по едно тя регистрира ослепителния блясък на сутрешното слънце във вече прекалено светлата и много студена стая, мекото легло и успокояващия, ах, така познат аромат на наденица и яйца, на пържени картофи и... точно така... кафе . Но въпреки това чувството, което изпита, не беше нито глад, нито благодарност, а едно ужасно разочарование, като някой от онези моменти, когато заспиваш с надеждата, че утре светът ще бъде друг, но после се събуждаш и виждаш, че е съвсем същият. Да, наистина беше в безопасност и на топло, нахранена и чиста за първи път, откакто бяха напуснали хижата на рейнджърите, но Том беше изчезнал, а тя се бе провалила.

Още изстрели. Но не много. След последните три дни – почти в навечерието на Деня на благодарността – вече бе започнала да свиква със стрелбата, която отекваше понякога по-често, друг път – по-рядко.

Тя издърпа възглавницата върху главата си, за да се скрие от шума и светлината. Нямаше за какво да е благодарна. Беше се провалила. Том никога не би я предал. Не биваше да го оставя. Боже, всичко беше толкова нечестно. Първо родителите ù, после чудовището и целият ù живот, училището и приятелите, леля Хана, Ели и Мина, а сега и Том ...

Трябаше да се махне оттук, трябваше да намери Том, а след това и Ели. Ще събере провизии; би могла да вземе отнякъде раница, карта и оръжие. А после какво?

На вратата прозвуча отривисто почукване, повече формалност, отколкото нещо друго. Топката се завъртя и Джес подаде глава в стаята.

– Стори ми се, че чух движение – рече тя. – Трябва да слезеш долу. Мат дойде да те вземе, за да се срещнеш с Преподобния.

– И защо? – След три дни усещаше тялото си като една огромна язва; гърбът я болеше, гърлото ù беше възпалено, а ръцете ù бяха нашарени като селски юрган със заздравяващи рани от ожулено и порязвания. – Това с нищо няма да помогне.

– Никакви самосъжаления, момиче. – Джес имаше вид на библиотекарка, останала стара мома: суха и последователна, със свита на кок стоманеносива коса. Всичко, от което имаше нужда, беше затъкнат зад ухото молив и очила с половинки стъкла на верижка около врата. – Коринтяните казват: „Бог е последователен и заедно с изкушението винаги изпраща средство за спасение, за да можеш да устоиш“.

– Нима?

– Точно така. Това означава, че трябва да спреш да се самосъжаляваш. Господ те подлага на изпитание.

– И какво е то? – попита Алекс с дълбоко чувство на самосъжаление.

– Ти как мислиш? – Джес започна да изброява на пръсти. – Да видим сега. Първо оцеляваш след атаката. Не се променяш. Спасяваш дете. Едва не биваш изядена от диви кучета. Едва не биваш изядена от Променените. И едва не те линчуват. А, да, и кучетата те харесват. Пропуснах ли нещо?

„Да, предадох единствения човек, който би предпочел да умре, отколкото да ме нарани.“

– Не разбирам защо да са изпитания. Тези неща просто се случиха.

– Значи, тогава си сляпа и е крайно време да се събудиш. Не си единствената с проблеми. Тук, в Рул, няма човек, който да не е изгубил поне един свой близък, а някои от нас и повече от един. Със собствените си очи видях как дъщерите ми се строполиха мъртви, но благодаря на бога, че внукът ми бе пощаден. Животът на всички ни е съсипан, но не си ни видяла да се влачим наоколо с оклюмали глави и потънали в самосъжаление. Всички се трудят и това важи и за теб, млада госпожице. А сега си вдигай малкото задниче от леглото, преди да съм те почнала аз.

– Ти не си ми майка – отвърна Алекс, след което си помисли: „Боже, не прозвучах ли като Ели?“.

– И благодаря на господ за това – рече Джес. – Не съм безчувствена, Алекс, но никой тук няма време за самосъжаление – нито ти, нито аз, нито който и да е друг. Долу има едно кученце, което не може да си намери място, защото иска да те види, и освен това ни чака работа.

– Не съм длъжна да те слушам.

– Докато си под моя покрив, ще ме слушаш. – Когато Алекс не отвърна, Джес се наведе над леглото и въздъхна. – Слушай. Не искам да става по този начин. Бих предпочела да се разбираме.

Алекс си помисли, че това сигурно бе вярно, ала Джес изглеждаше непроницаема. С тази нейна праволинейност от нея лъхаше мирис на... така според Алекс ухаеше бялото . Никаква мъгла, никакви сенки, както беше при Крис. Миризмата на Джес беше непроницаема.