Илса Бик - Пепел

Вероятно не бяха забелязали, но току-що едва не бе линчувана от банда старци, така че и близо до града не беше кой знае колко безопасно.

– Затова ли сте поставили блокада на пътя? За да държите децата канибали настрана?

– Деца канибали? – Питър се изсмя сухо. – Това ми хареса. Ние ги наричаме Променените. Всъщност отговорът е – да, тази барикада е една от причините да не се разхождат по главната улица.

Но едва ли беше единствената, помисли си Алекс. Може да са построили ограда, но как се обезопасява цяло село?

– Лошото е – продължи Питър, – че са намерили начин да оцеляват. Знаят как могат да се стоплят, как да намерят подслон, освен това преследват хората. А от това, което казваш, излиза, че се учат и как да ловуват.

– В този случай може да се избият взаимно – допусна Алекс.

Питър поклати глава.

– Но не го правят и това е най-странното. Засега не са достатъчно организирани, за да превземат града. Но скоро може да станат и тогава ни е спукана работата. Те са толкова много, че патроните няма да ни стигнат да убием всички.

Въпреки всичко Алекс не можеше да изостави Том.

– Разполагате с достатъчно хора. С пушки също. А с конете ще се доберете до Том само за няколко часа. Ако някой от вас беше ранен, нали щяхте да го спасите?

– Няма да си губя времето с голи хипотези – отвърна Питър. – Виж, не мисли, че не разбирам. Знам, че те е грижа за този човек. Това ми е ясно. По думите ти звучи, сякаш е свестен тип.

– Такъв е – рече тя с насълзени очи. – Наистина е такъв.

– Питър – обади се тихо Крис, – трябва да го доведем. И бездруго не са останали много като нас. Ако ние не се борим един за друг, тогава кой? Ако той е Пощаден, то рискът си струва.

Алекс долови ударението върху думата Пощаден. Също както при Променен. Тези хора не възприемаха нито нея, нито Том, нито дори себе си като оцелели. Всички те бяха Пощадени, сякаш ставаше дума за някакво божие наказание.

– По дяволите – извика Питър, след което блъсна сняг с тока на ботуша си и Алекс усети как пиперливият дъх на съпротивата му се смекчава. – Така да бъде. Но ти оставаш тук, Крис.

На Алекс това не ù се понрави, но не защото чувстваше Крис като свой съюзник, а защото Питър и бездруго не я харесваше. Да не говорим, че постоянно ставаха злополуки...

Както изглежда, Крис беше на същото мнение.

– Не мисля, че това е добра идея.

– Да, да, да, точно там е проблемът. Че не мислиш – сопна се Питър. – За разлика от мен , а аз нямам намерение да обяснявам на Преподобния или на Съвета защо ти си мъртъв, а аз не.

Ледена жилка прониза тъмната мъгла, която обвиваше Крис. По лицето му не се мярна дори намек за гняв; не го издаваше нищо друго освен миризмата му. Вярно, че не беше много по-голям от нея, но Крис беше много спокоен, в известен смисъл приличаше на Том, и Алекс започваше да разбира защо от него се излъчваше ухание на... каква беше точната дума? Мрак . Не че в него имаше нещо зло, а по-скоро сенчесто, сякаш умееше да бъде прикрит. Вероятно винаги бе общувал със склонни към избухване хора.

– Дядо ми не е тук – отвърна той с равен глас. – Както и Съветът на петимата. Тук сме само ти и аз и сме се разбрали да си пазим гърба. Така че идвам.

Двамата се взираха дълго един в друг, но накрая Питър кимна отсечено.

– Добре. Ако имаме късмет, ще бъдем там няколко часа преди разсъмване. А сега ме извинете, тъй като се налага да посветя и останалите в този налудничав план.

След като той излетя от стаята, Алекс рече на Крис:

– Благодаря ти.

– Няма защо – отвърна той, но не се усмихна, а миризмата му стана по-плътна, обгръщайки го отново в мрак. – Не го направих заради теб.

– Ами ако Питър ти беше казал да ми теглиш куршума?

– Не мисля, че искаш да разбереш – отвърна той.

Бяха осем души общо. По двама мъже на коне от двете страни на фургона, Питър, който яздеше начело, и още един най-отзад. Крис управляваше фургона, а Алекс седеше между него и Джет. Палето лежеше свито на кълбо в скута ù.

– Хубаво кученце – обади се Крис.

– Моля? – Всичко беше толкова шумно: скрибуцането на фургона, дрънченето на сбруите, силното трополене на конските копита. Цялата тази гюрултия я побъркваше, тъй като дни наред се бе придвижвала дебнешком, като се криеше в горите и едва ли не умираше от страх всеки път, щом изпукаше някое клонче.

– Говоря за кученцето. Наоколо не се срещат много ваймаранери.

– Ваймаранери ли?

– Ваймарска ловна порода. Когато порасне, ще стане доста едър. А ако не се лъжа, ще бъде и един истински призрак. – В отговор на обърканото ù изражение едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка. – Май не знаеш много за кучетата, а?