Илса Бик - Пепел

– Хванете я! – изкрещя някой.

Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите ù, скубеха косата ù. Палтото ù се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото ù.

Тогава някой извика:

– Тя има пистолет, тя има пистолет!

Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:

– Убийте я! Хванете я! Хва...

Изведнъж краката ù се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе – с тази зловеща луна – се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.

– Малка кучка ! – Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето ù. Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа ù бликнаха мехурчета кръв.

Когато кракът ù описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата ù назад, оголвайки кожата на врата ù, и си помисли: „Господи, смятат да прережат...“

Ала вместо нож почувства грубия допир на въже. Викът замря в гърлото ù и тогава хората я повлякоха за врата по студената, твърда земя. Кошмарът от бензиностанцията се повтаряше отново, но този път противниците бяха прекалено много и тя нямаше никакъв шанс. Но въпреки това Алекс се съпротивляваше, извиваше тяло и запъваше пети в земята. Заби пръсти във въжето, опитвайки се да ги провре отдолу, но ноктите ù се изпочупиха и тогава тълпата започна да я повдига, множество ръце я придържаха да не падне, а когато затегнаха примката, започна да се задушава.

Жената, чийто нос бе строшила, старицата с люгера, се появи отново. Окървавената ù уста зееше отворена в отмъстителна гримаса, а в ръката си стискаше нож.

– Ей сега ще ти отрежа малката главица! – изписка тя и издиша облаче пара, което лъхаше на желязо и гняв. – Ще отрежа малката ти...

Внезапно прогърмелият изстрел отекна оглушително и остро като строшено стъкло. Един ясен глас се извиси над грохота на бумтящата в ушите ù кръв:

– Давай, Джет, давай !

Някой изпищя, когато една немска овчарка изхвърча като куршум от тълпата. Когато старицата с люгера се извърна наполовина назад, овчарката, която беше катраненочерна на цвят и много едра, се засили и скочи. Жената успя да повдигне ръце в мига, в който кучето се блъсна в нея. Старицата се претърколи на земята, ножът излетя от ръката ù и тя извика:

– Махнете го от мен, махнете го от мен!

– Мили боже – възкликна някой.

– Не стреляйте! – изкрещя един мъж. – Това куче е от техните, не стреляйте!

Примката около врата на Алекс изведнъж се охлаби и тя се изправи на колене. Гърдите ù горяха, а болката в гърлото бе толкова непоносима, сякаш беше издрано с бръснарско ножче. Дишайки на пресекулки, тя застана на ръце и колене, като се опитваше да превъзмогне чувството на гадене.

Старицата с люгера продължаваше да пищи, ала никой не се помръдна да ù помогне, а което беше още по-невероятно, никой не направи опит да застреля кучето. Алекс не виждаше какво става, но отново чу същия онзи глас, този път по-близо:

– Джет! Долу, момче, долу!

И тогава през ума ù премина една-единствена поразителна мисъл: „Този глас ... не е на възрастен човек“.

Овчарката незабавно се подчини и отстъпи назад от старицата, но без да се отдалечава. Вместо това се обърна към Алекс, черните му бърни се разтеглиха назад и Алекс зачака безпомощно челюстите на кучето да захапят плътта ù, да разкъсат кожата.

Но животното само я подуши и побутна закачливо с муцуна. Миризмата, която се излъчваше от кучето, беше като цопване в хладка вода в някой горещ летен ден. Замисли се за сутринта, когато Мина бе изскочила от гъстите шубраци, за да ги спаси от подивелите кучета, както и за обзелото я дълбокото облекчение, стопило ледената утайка на страха във вените ù. И тогава си спомни нежеланието, с което Мина я бе оставила, за да последва Ели.