Илса Бик - Пепел

Замисли се за вълка, който не беше враждебен .

Кучетата наоколо настръхнаха и заръмжаха – но не срещу нея.

Животните лаеха стопаните си.

В миг гласовете наоколо стихнаха, настъпи гробна тишина и хората пуснаха поводите. Кучетата се втурнаха напред и обградиха Алекс в плътен, защитен кордон. Някои облизаха лицето ù. Други я подушиха, докато тя махаше примката от врата си. Огромната черна овчарка се притисна към нея, отправяйки сякаш предизвикателство към всеки, който би дръзнал да я доближи, но тогава от тълпата изскочи нещо дребно и се хвърли в скута ù. Това беше палето, което се извиваше и гърчеше с такова неистово облекчение, че малко остана да се покатери на главата ù.

– Добро момче – рече Алекс, оглупяла от изумление, след което забеляза как тълпата се раздвижва и се разделя надве. Възрастни мъже с пушки и винтовки отвориха пътека сред множеството – също както Мойсей, разделил надве Червено море, и нагазиха сред кучетата.

Джет повдигна очи и изскимтя лекичко, размахал опашка за поздрав. Щом проследи погледа на кучето, Алекс се вцепени от изумление.

– Добре ли си? – Той се отпусна на едно коляно и протегна ръка, за да я подкрепи. Имаше кехлибареночерни очи, също като кучето си, и високи и изсечени скули като ръб на секира, а ароматът му беше сложна смесица от оттенъци на черното: студена мъгла и тъмни сенки.

Когато палето изскимтя и се хвърли напред, за да близне ръката му, момчето се усмихна.

– Я се виж – рече той и го погали. – Какво добро кученце.

Черноокото момче се наричаше Крис Прентис, а приятелят му Питър командваше мъже, които с много малко изключения бяха достатъчно възрастни, за да имат внуци.

– Пет пари не давам за проклетите кучета. Откъде да знаем, че това не е капан? – На възраст Питър изглеждаше не много по-голям от Том и имаше рошава светлокестенява коса, която падаше свободно върху мускулестите му рамене. – Може би тя е примамка.

– Не, не съм – отвърна Алекс. Превели я бяха под стража оттатък полуремаркето и сега тя седеше по турски в един фургон. Бяха взели раницата ù, а един от мъжете вероятно бе измъкнал глока ù, но не беше сигурна. Кученцето лежеше свито на топка в скута ù и от време на време повдигаше неспокойно уши, докато Крис и Питър спореха. След като я натикаха във фургона, овчарката също бе скочила вътре, лягайки кротко до нея, както правеше Мина. – Кучетата не усещат ли тези неща?

Лицето на Питър пламна от раздразнение.

– Може да не е минало достатъчно време. Още не е изключено да се промениш. А и кучетата няма как да разберат дали казваш истината за онова момче. Ако напуснем града, навън може да ни чака устроена засада, и тогава фургонът, конете и оръжието ще...

– Според мен рискът си струва – прекъсна го Крис, който беше по-мълчаливият от двамата, наблюдателят, и Алекс си помисли, че момчето беше горе-долу на нейната възраст, може би с една година по-голямо. – Имаме нужда от човек като него. Той е войник, разбира от бомби . Нали все казваш, че...

– Много добре знам какво казвам. – Питър вдигна ядосано ръце на хълбоците си. – Добре. Но ще изчакаме до сутринта.

– Ще бъде прекалено късно – възрази Алекс.

Питър я стрелна с предупредителен поглед.

– Теб никой не те пита. Но ако настояваш да си тръгнеш, лично аз нямам нищо против.

– Питър – обади се Крис със своя спокоен и търпелив глас. – Знаеш, че не можем да я пуснем.

Алекс не беше сигурна дали тези думи ù се понравиха. От друга страна, изобщо не изгаряше от нетърпение да се изправи отново лице в лице с онази тълпа.

– Слушай – обърна се тя към Питър, – прекарах навън цял ден. И не видях никакви пълчища от зомбита.

– Извинявай, но просто не знаеш какво говориш – отвърна Крис. Тонът му остана непроменен, но тя долови укор в гласа му. – Имаш късмет, че си жива. Три от тях са те нападнали и твърдиш, че едното си е служело със сопа. Това е нещо ново. Въпреки че нападението е било некоординирано, никога досега не са ловували заедно. – Крис погледна към Питър. – Това може да е първата крачка към появата на някаква организираност.

– Още една причина да отидем за Том още сега – заяви тя.

– Освен ако не е мъртъв – възрази Питър.

– Ако продължиш да го повтаряш, може и да се случи. Това ли искаш всъщност?

– Разбира се, че не – изсумтя Питър. – Да не съм задник. Казвам само, че си извадила голям късмет. Ако беше замръкнала малко по-далече от града, сега можеше да не си тук.