Илса Бик - Пепел

Вдясно на пътя от мрака изплува малка зелена табела:

РУЛ 6

След нея имаше билборд на дома за възрастни, както и друга табела, подканяща гостите на града да посетят „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА.

„Още няколко часа, Том – помисли си тя. – Потърпи само още няколко часа.“

След два часа долови гласовете им: приглушено, объркано дърдорене. После забеляза жълтите светлинки на електрически фенерчета и сребристите очертания на силуети. Тълпа беше силно казано, и все пак няколкостотин души се къпеха в бледозелената светлина на онази призрачна луна. Сега Алекс долавяше миризмата им много по-добре – воняща сбирщина от възрастни мъже и жени на предела на силите си и немалко на брой кучета. Около нея сновяха хора и животни, които или не я забелязваха, или просто не им пукаше. Палето беше будно и тя усети, как тялото му започва да трепери от страх.

– Спокойно – промърмори Алекс и го гушна още по-здраво с надеждата, че няма да се разлае. Последното, от което имаше нужда, беше да привлече внимание. Предварително бе сплела косата си на дълга плитка, която беше натикала под плетената шапка, но въпреки това продължаваше да се чувства като изложена на показ. Само да се вгледаха малко по-добре в лицето ù, и всички тези старчоци веднага щяха да разберат, че е тийнейджърка. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка на Джон Диър, която бе намерила на пътя, и смъкна козирката ù възможно най-ниско. После вдигна яката на кожуха си с надеждта, че по този начин ще прикрие силуета си.

Проблемът беше, че никой не се придвижваше напред. Вместо това хората се тълпяха около един огромен камион, който лежеше преобърнат на една страна като излязла на брега косатка. Гората обгръщаше шосето от двете страни, ала никой не се решаваше да заобиколи блокадата на пътя, минавайки през плътния гъсталак, и тогава Алекс видя причината за това. Сред дърветата, които растяха от двете страни на преобърнатия камион, както и върху самото превозно средство, се виждаха наредени други хора, както и много, много кучета. Иззад процепа се чуваше глух тропот и дрънчене на сбруи, от което разбра, че е била права за конете.

Далече напред единият от мъжете на барикадата крещеше през старомоден мегафон:

– Ще стигнем до всеки. Знаем, че сте изморени, но ще трябва да изчакате реда си. Тук ще бъдете на сигурно място. Никой от Променените не припарва насам, така че се успокойте.

Променените. Значи така ги наричаха. Но откъде бяха толкова сигурни, че децата канибали нямаше да дойдат насам? Тя забави крачка и изостана, като пристъпваше неуверено в самия край на тълпата и се опитваше да реши какво да предприеме. Боеше се да мине през гората, а хората на камиона имаха пушки. Дали да не се приведе ниско долу и да се провре през тълпата? Но това беше прекалено рисковано. Ако се блъснеше в някого или ако някой я забележеше...

Право пред себе си зърна трима души, мъж и две жени, следвани от един лабрадор. Опашката му висеше отпусната, а от него се носеше дъх на куче и на сол – миризма, която извика у нея спомена за купичка изстинала лигава овесена каша, която леля ù я бе накарала да изяде след експлозията на хеликоптера. „Тъжно е – помисли си тя. – Кучето е тъжно.“

Ала изведнъж лабрадорът наостри уши. Тя усети внезапната изненада на кучето – като даващ на късо електрически контакт, от който във въздуха се разнася миризма на изгоряло, и тогава животното се обърна, изопна каишката си докрай и замаха с опашка. А след това започна да лае.

Право към нея.

„Млъкни!“ – помисли си тя. Коленете ù се разтрепериха, а когато кучето продължи да лае, усети как краката ù омекват. – „Млъкни, млъкни, млъкни!“

– Уотсън. – Високият като върлина старец, облечен с обточена с козина шуба, звучеше изнервено и изтощено. – Стига, какво толкова... – Той се обърна и преди да е успял да довърши, лъчът на фенерчето му разкъса мрака и пробяга покрай нея. Когато електрическото сияние я подмина, тя се приведе с намерението да се обърне, но тогава снопът светлина се плъзна обратно като лъч на морски фар и спря върху нея. Мъжът ахна: „Божичко!“.

– Какво има? – попита една от жените. Миризмата ù се стори на Алекс силно парлива: смесица от раздразнителност и продължителна липса на душ, която я обвиваше в облак от задушлива воня. Жената се обърна и разгледа внимателно Алекс, прикована от светлината като забодена с карфица пеперуда. – Дявол да го вземе – изрече тя и тогава Алекс чу металическия звук от зареждане на пушка.