Илса Бик - Пепел

Тогава долови миризмата на нещо дълбоко познато.

– О, боже – възкликна тя, след което се отпусна на колене и претърси с поглед сенките под вана.

До предната дясна гума се бе сгушило треперещо сиво кученце.

Нямаше представа каква порода е, макар че приличаше на кръстоска между някакъв вид ловджийско куче и лабрадор. Щом я видя, палето изскимтя и се плъзна само с два сантиметра към нея по корем. Кочанът на опашката му се завъртя с надежда.

Изведнъж спасяването на кученцето се превърна във въпрос от изключителна важност. Успееше ли да го спаси, това щеше да бъде добър знак, нещо като поличба. Успееше ли да спаси него, значи, щеше да спаси и Том. По-късно щеше да установи колко ирационално звучи това, ала в този момент нищо не бе в състояние да промени онова, което чувстваше.

Тя отвори пакет телешка пастърма и предложи едно парченце на кучето. Подушило миризмата, палето се приближи с още сантиметър и докосна пръстите ù с носле, след което нагълта лакомо парчето месо, ала няколко секунди по-късно го изплю. Когато кучето изскимтя и побутна пастърмата с нос, Алекс разбра, че месото беше прекалено твърдо за пале като него. Тя пъхна в устата си нов къс пастърма и го сдъвка на каша. Плътният аромат на пикантното пушено месо беше толкова хубав, че стомахът ù се сви, и тя трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не преглътне. А когато изплю пастърмата, се улови как издава тих стон.

Този път обаче кучето веднага излапа храната и пропълзя напред, искайки допълнително. След още три парченца мъничето изхвръкна изпод вана, като издаваше грухтящи звуци подобно на малко прасенце, като въртеше и размахаваше сивия кочан на опашката си.

Тя откачи повода от нашийника и го взе в ръцете си.

– Е, как се казваш?

Кучето изджафка тихичко в отговор. То, всъщност той, имаше къса сребристосива козина, наситено сини очи и едри лапи и сигурно тежеше поне десет паунда. Тя нахрани палето с останалата пастърма, след което прерови захвърлените дрехи и намери три кутии кучешка храна, пликче със сухи дражета и малка алуминиева купичка, в която сипа няколко глътки вода от собственото си шише.

След това мушна палето в якето си и стегна колана на кръста си, за да не изпадне отдолу. След като приключи, от вида ù човек можеше да заключи или че се намира в първите месеци на бременността, или че има нужда от сутиен с доста голям размер. Палето беше много топло. А когато то подаде главица, за да погледа наоколо, Алекс се разсмя.

– Вече си спасен – рече тя на кученцето, което не спираше да се върти и да ближе пръстите ù. – Спасен си. Не се трево...

Ала точно в този момент усети миризмата на вълците.

Не, не грешеше. Вълците бяха зад нея. А това, че не се налагаше да се обръща, за да разбере какво има там, я плашеше още повече. Не знаеше колко бяха на брой, но миризмата им беше неописуема – съвсем различна от кучешката. Някаква примитивна част от мозъка ù задейства сигнал за тревога във всяка клетка на тялото ù, при което устата ù пресъхна, а мускулите ù се напрегнаха. Сърцето ù блъскаше като юмрук в стената на гръдния ù кош.

В този миг кучето също ги надуши. Усети как тялото му се вцепенява, а след това палето се сгуши в кожуха ù, опитвайки се да стане незабележимо. С лявата ръка придържаше кученцето, а дясната се прокрадна към хълбока ù. Пръстите ù се сключиха около дръжката на бащиния ù глок.

Тогава тя се завъртя – бавно и предпазливо – и застана с лице към тях.

Животните бяха три.

Не знаеше за вълците повече от онова, което бе известно на всеки турист: гледаш да не се натъкваш на тях, въпреки че вълците се ужасяваха също толкова от срещата си с хората, колкото и хората от срещата си с тях. Докато беше в Уакамау, от време на време ги чуваше. Когато всичко беше нормално, тъжният им вой я изпълваше с някакво тайнствено спокойствие. Но това беше тогава, преди да настъпи краят на света.

Едрите тъмносиви на цвят животни, сякаш излезли направо от страниците на „Нешънъл джеографик“, стояха скупчени на малко възвишение на границата с гората, на около сто стъпки разстояние. Водещият мъжкар – позна го по миризмата, която беше силна и остра – бе много висок, с дълги крака, широк гръден кош и златистожълти очи: враждебни очи в един враждебен свят. Не би се учудила, ако онази аленочервена луна бе изгряла.

От това разстояние не би било проблем да улучи една неподвижна цел. Ала вълците бяха много бързи. Никога не би могла да им избяга, а ако я нападнеха, щеше да изпразни целия си пълнител, без да уцели нито един.