Илса Бик - Пепел

– Това е най-доброто, което можах да направя. – Тя изтри сълзите му с палец. Опустошеното му от болка лице беше мъртвешки бледо, очите му бяха хлътнали в лилаво-черни кръгове. Месестите ръбове на раната зееха, а бедрото беше набраздено с тънки струйки яркочервена кръв, но изглежда бе останала много малко гной. Във въздуха се носеше воня на мъртва плът, на вряща гной и на сварена кръв. Тъй като постелките под крака му бяха подгизнали от гнусната слуз, тя ги завлече навън и ги хвърли в снега, след което събра постелките от изоставения ван. Отворената рана на бедрото му бе наквасила с чист бърбън, а потта от челото му избърса с една събрана на топка, пълна със сняг риза. – Миришеш на кръчма.

– Аха. – Изтощеният му поглед се спря на шията ù. – М-много с-синини.

Все още усещаше гърлото си натъртено.

– Трябваше да видиш другия тип.

– Не се... не се шегувай. Беше на к-косъм. Не м-мога да те загубя...

– Никъде няма да ходя – отвърна тя със съзнанието, че щеше да бъде принудена. Избърса засъхналата кръв от гърдите му. Торсът му беше осеян с други, по-стари рани, покрити с лъскави белези.

– Ш-шрапнел – прошепна той, доловил въпроса в докосването на пръстите ù. – От взрив п-преди шест месеца. Трябва д-да видиш как за-задействам детекторите за метал на летищата.

– Ами този? – Тя докосна малките белези под лявата му мищница, които приличаха на следи от изгаряне. Но щом се наведе по-близо, успя да различи буквите:

ИДЪН

Томас А.

И някакви цифри. „Номер на социална осигуровка – помисли си Алекс. На следващия ред пишеше: О ПОЛ[27], а отдолу: Католик.

– Татуировка? – учуди се тя.

– Аха. Викаме им „вечен паспорт“. Понякога от теб не остава много след... – Той преглътна. – Нали знаеш.

– Том. – Тя протегна ръка, за да отметне влажната коса от челото му. Устните му бяха бледи, прозрачни като стъкло. – Какво ще правим сега?

– Ще с-се придържаме към п-плана. – На лицето му се появи принудена усмивка, която скоро изчезна. – Ще... ще тръгнем на с-сутринта. Т-трябва ми само малко по-почивка.

Трябваше му много повече от това, даде си сметка тя. Нощта прекараха в задната стаичка на магазина, върху наредените една върху друга автомобилни постелки. А няколко часа преди разсъмване, Том изгуби съзнание или просто заспа – не беше сигурна кое от двете. Тя се изтегна от лявата му страна и прегърна тялото му толкова плътно до себе си, че чуваше биенето на сърцето му. Беше изтощена, но не смееше да заспи, защото се страхуваше, че когато се събуди, ще го намери мъртъв. Но лека-полека мислите ù избледняха и тя се унесе...

Все същият сън: онзи, в който виждаше как хеликоптерът отнася майка ù и баща ù в снежната буря. Хеликоптерът започва да се издига като балон, пълен с хелий, все по-нагоре и по-нагоре и накрая – в най-високата точка на небето и в зенита на нощта – избухва в огнено кълбо от пламъци.

Алекс не беше там. Заради бушуващата буря тя бе останала вкъщи сама, докато майка ù изпълняваше лекарските си задължения, придружавайки някакъв пациент, нуждаещ се от спешна евакуация. Баща ù се бе озовал на борда по една-единствена причина – като всички ченгета, които винаги реагираха първи, той също бе преминал курс по сърдечна реанимация и затова зае мястото на медицинския техник, който, изпаднал в шок от бурята, бе отказал да пътува.

Но всъщност хеликоптерът не бе избухнал в огнено кълбо от пламъци. След като бяха транспортирали пациента здрав и читав, хеликоптерът бил отлетял на път за дома и тогава се блъснал в някакво възвишение. Но това не се превърна в трагедия, нито в поредния Четвърти юли, въпреки че избухналият пожар е бил толкова силен, че се наложи да идентифицират пилота и родителите ù по зъбите.

Тогава беше на четиринайсет. Не бе усетила нищо в мига на катастрофата: нито някакво предчувствие, нито сеизмичен трус, нито разтваряща се под краката ù бездна. Беше будна, наблюдаваше как снежинките се вият в златен ореол около уличната лапма в края на пресечката и чакаше полицейската кола на баща ù да се появи иззад ъгъла. Дори си го представяше: първо ще види светлината от фаровете, а после и самата патрулка, която изскача от снежната вихрушка, както става насън.

И тогава наистина се появи една патрулка, но Алекс веднага разбра, че това не беше колата на баща ù. Неговата беше по-нов модел, бяло-черна. А колата, която спря на улицата, беше по-стара и цялата в черно. Но въпреки това не я осени никакво прозрение; дори когато видя полицаите да слизат от колата и да се отправят към предната веранда – дори когато позна стария партньор на баща си – продължаваше да не проумява какво става. Тя напусна мястото си до прозореца и бавно зашляпа с чехлите към предната врата, като все така не разбираше нищо. Отключи секретната брава, отвори вратата, усети нахлулия в къщата студен повей... но пак не разбра. Но как да разбере, като нито за миг не бе допускала, че нещо лошо може да се е случило – до мига, в който разпозна пастора от тяхната църква.