Илса Бик - Пепел

Том дълго кървя, измокряйки една свита на топка риза и собствената си блуза, преди кръвотечението най-сетне да отслабне. После каза на Алекс да използва бърбъна. На нея това не ù се понрави – понеже знаеше, че алкохолът гори на поразия – но все пак го послуша. В мига, в който бърбънът влезе в контакт с оголената наранена тъкан, цялото тяло на Том се вцепени, жилите на врата му изскочиха като жици, а зъбите му лъснаха в гримаса.

– Съжалявам, съжалявам – затюхка се безпомощно тя. Последното, което искаше, беше да му причини още болка. Бърбънът, който беше с цвят на тъмен кехлибар, придоби кален кафеникаво-виолетов оттенък, щом се смеси с кръвта на Том. С помощта на една скъсана риза Алекс попи потта от челото му.

– Няма нищо – отвърна той с пресипнал от болката глас. Под разбития му нос се бе образувала коричка засъхнала кръв, а очите му бяха започнали да отичат. – Справяш се чуд-десно.

– Изобщо не знам какво правя – рече тя. Призля ù, но не от страх или от глад, а от ужас. Раната беше толкова дълбока, че се виждаха сухожилието и мускулът, както и мъничко кост. Кръвта вече не шуртеше, а само се процеждаше и тя се надяваше, че скоро ще спре напълно. Но си даваше сметка, че повече не бива да го мести. Том беше прекалено слаб и обезводнен. И бездруго вече имаше една инфекция, пък и не се съмняваше, че ухапването от човек е също толкова опасно, колкото и от животно, ако не и по-лошо. – Ами раната на крака ти? Да промия ли и нея с...

– Изрежи я.

Тя се вцепени, неспособна – нежелаеща – да повярва на ушите си.

– Какво?

– Изрежи я – прошепна Том с предрезгавял от болката глас. – Т-твърде много гной... т-трябва да изтече.

– Не мога – отвърна тя с ужас. – Том, не мога...

– Моля те. Алекс... аз не мога... не мога да го направя с-сам. – Той замълча, гърдите му се повдигаха, а лицето му лъщеше от пот. А когато заговори отново, произнасяше думите накъсано, за да си поема въздух. – Ножът... използвай ра-ракета... с-стерилизирай...

– Но така ще те изгоря.

Том се засмя, неясно хриптене, което бързо замря.

– Това е най-малкият п-проблем. Кожата вече е мъртва, но... тъканта отдолу ... м-може да е жива. Но ще трябва... ще трябва д-да дренираш. А-Алекс... моля те , Алекс, нап-прави го. – Очите му, искрящи от треската, се втренчиха в нейните, и тя прочете в тях отчаянието и страха му. – Преди да за-загубя ку-кураж...

Това ù напомни за историята с Кроу. Щом искаше от нея подобно нещо, сигурно знаеше, че не са му останали много възможности, а също и време. Ами ако той греши? Ако му навреди още повече?

Навън Алекс прибра ножа си, изтръгвайки го от сключените пръсти на мъртвото момче. Тя пъхна ножа в снега, за да отстрани по-голямата част от кръвта, а останалото изчисти с бърбън и вода. Застанала на вратата на магазина, тя отви капачката на една от ракетите и застърга с острието по ударника. Ракетата се запали и запръска наоколо аленочервени искри. Дръжката на ножа беше от плътен черен полимер, така че можеше да го държи спокойно без да се изгори, докато в същото време нагряваше острието и наблюдаваше как цветът му се променя от сребрист в матовозлатист и накрая става червен като разтопена лава.

– Том – повика го тя надвесила се на колене над него. Въпреки че ножът бе изстинал до матовооранжево, тя продължаваше да усеща излъчваната на вълни топлина и знаеше, че стоманата е още гореща. – Напълно сигурен ли си, че няма друг начин?

– От-отрежи го въ-възможно най-бързо. Ще се опитам да н-не мърдам. Като махнеш кожата, ще се наложи... може да се наложи да с-срежеш по-дълбоко. То-топлината ще ти помогне с-с кървенето. Щом гнойта почне да изтича, с-спираш. Сама ще... раз-збереш кога – изрече той на пресекулки. После извърна глава настрани и простена сподавено. Той затвори очи и сви ръце в юмруци, ала въпреки това тялото му се разтърсваше от дълбоки тръпки, които не можеше да контролира. – Ще с-се опитам да... да с-се стегна, но каквото и д-да кажа, Алекс... не спирай. Довърши нещата до к-край...

„О, моля те, господи!“ – помисли си тя, втренчила поглед в бедрото на Том и в почернялото, гневно око на раната. „Моля те, спаси го, моля те, помогни ми.“

Гледала беше филми, в които хората изравяха куршуми с голи ръце. В тези филми раненият губеше съзнание, ако болката се окажеше твърде силна.

Но това не беше нито филм, нито книга.

Всъщност беше много, много по-лошо, защото Том изобщо не изгуби съзнание, а издържа само три секунди, след което започна да крещи.