Илса Бик - Пепел

Джакпот. В багажника имаше сгъваема лопата и три сигнални ракети. Ако се наложеше, биха могли да използват ракетите, за да запалят огън. Но дали не можеха да използват ударника и след това? Том сигурно щеше да знае.

Лопатата беше предназначена за лагеруване, имаше триъгълна стоманена глава и подвижна дръжка, която се отвиваше, разкривайки петнайсетсантиметрово острие на трион. Тя разпъна дръжката до пълната ù дължина и изпробва тежестта на инструмента в ръката си. От състоянието на острието можеше да допусне, че лопатата никога не е била използвана.

Отстъпвайки назад с постелката на багажника, Алекс зърна едно бяло-червено ъгълче, което се подаваше изпод резервната гума. Тя остави постелката настрана и посегна към цветния предмет. Не беше ли това...?

Опита се да потисне лекия приток на адреналин, който бе изпитала, но в мига, в който докосна с треперещи пръсти картонения предмет, разбра, че е познала, и тогава издърпа внимателно кутията „Малборо“. Интересно място, където да криеш тайните си запаси, но след като бе чувала за хора, които складираха дрога в резервните гуми, може би нямаше нищо чудно, че не искаш жена ти или мъжът ти да разбере, че още не си скъсал със стария навик. Кутията „Малборо“ проскърцваше в ръцете ù и миришеше на студен катран. Цигарите не я интересуваха. Но ако някой бе скътал пакет цигари за черни дни в багажника, тогава щеше да му трябва и огънче.

Боеше се да провери, но все пак го направи. В кутията имаше три цигари...

Най-накрая изпусна въздуха в гърдите си.

И един кибрит. Бялата някога кутийка сега беше сива на цвят. Думите под стилизираната чаша за мартини все още се четяха – ЕДИ МАРТИНИС – а отдолу с доста по-ситни букви бяха изписани адресът и телефонният номер на ресторанта. Подържа кибрита няколко секунди в ръката си с мислите: „Гледай сега. Вътре няма да има никакви клечки. Нито една“.

Но клечки имаше: половин дузина.

– Том! – нададе тя писък. Силно въодушевена, Алекс се дръпна от багажника, привела глава и хванала лопатата в едната си ръка и кибрита в другата, когато вонята на гнила плът си проби път през заседналата в ноздрите ù миризма на сух тютюн.

По-късно щеше да си зададе въпроса дали събитията биха се стекли другояче, ако не бе вдишала дълбоко мириса на „Малборо“. Но това щеше да стане чак по-късно.

Но сега пред нея стоеше не едно, нито дори две деца.

А цели три.

Две момчета и едно момиче стояха съвсем наблизо, на не повече от двайсет крачки, между нея и входа на газостанцията. Съдейки по листата и клонките, оплетени в косата на момичето, Алекс предположи, че тримата бяха дошли от гората зад газостанцията. Децата бяха много мръсни и носеха пъстър асортимент от дрехи, които нямаше как да са техни. Момчетата бяха по-големи, вероятно в началото на двайсетте. По-голямото, върлинесто с обрасла черна коса, носеше обточено с козина розово дамско яке. Другото момче, което беше много дебело, бе надянало останките на дрипаво черно пончо, толкова износено, че в него приличаше на трътлест Батман, преминал през машината за рязане на документи.

Момичето, помисли си Алекс, беше на нейната възраст. Някъде по пътя то бе задигнало съдрани мъжки камуфлажни панталони и прекалено малко за него омърляно сиво палто в милитъри стил, чиито ръкави стигаха до лактите ù. Всеки сантиметър от кожата ù, останал непокрит от дрехи, беше изцапан с мръсотия и кръв, както и с още нещо, което беше или моторно масло, или фекалии – а може би и двете. Левият му ръкав беше разпран, сякаш момичето се бе закачило на някой клон, след което се бе дръпнало силно, раздирайки вълнения плат. Момичето се размърда, при което изпод дрипавите маншети на панталоните му се показа една-единствена маратонка, обута на десния крак. А левият беше бос с изключение на един окървавен чорап, стигащ до глезена. Алекс се замисли за кървавите отпечатъци в магазина и тогава със смразяващ кръвта ужас осъзна, че следата от стъпало, открита от Робинзон Крузо, не принадлежеше на Петкан. А на един от канибалите.

Момичето канибал държеше в ръката си сопа – с полирана повърхност, наглед много здрава и тежка, вероятно служила преди като дръжка на брадва.

Колата. Би могла да скочи вътре и да заключи вратите. Но се боеше да помръдне. Краката ù трепереха. А отворената задна врата на тойотата изглеждаше сякаш на хиляди километри разстояние. Но така или иначе не можеше просто да стои и да чака. Предната врата на магазина беше отворена, също както и задната, и ако трите деца решаха да влязат вътре, щяха да открият Том...