Илса Бик - Пепел

– Какво виждаш?

– Никакви трупове. – Тя сведе поглед към Том, който седеше подпрян на камарата цепеници. Тази сутрин ù се бе сторил по-зле, с трескав и нездрав вид, и не смяташе, че капчиците влага по лицето му са от снега. Пушката двайсет и втори калибър на Харлан наистина се бе оказала пиклива работа. Куршумът не бе строшил костта, но също така не бе излязъл и все още стоеше заседнал дълбоко в дясното му бедро. Алекс установи с изненада, че ивицата памучна риза, с която бе превързала раната, беше потъмняла. – Пак си започнал да кървиш.

– Да. – Лицето на Том беше изпито и бледо, а очите му – прекалено трескави. Той прокара език по горната си устна. – Може ли да влезем вътре?

– Мисля, че да. – Погледът ù прескочи от вана към сградата, изтъркано съчетание между газостанция, супермаркет и магазин за стръв, с нагънат ламаринен покрив, затрупан от снега, и толкова тъмни поларизирани прозорци, че вътре не се виждаше нищо. Предната врата беше плътно затворена, а прозорците изглеждаха невредими, което означаваше, че вътре може да има някой. Снегът по целия паркинг беше непокътнат с изключение на следите от животни, вероятно от елен. Алекс подуши въздуха изпитателно и предпазливо, но не долови нищо друго освен миризмата на моторно масло и бензин.

Плъзна поглед към лявата си китка. Според Мики беше четири без пет.

– Скоро ще се стъмни. Мястото изглежда празно – каза тя. – Ще хвърля един поглед отзад.

– Добре, но все пак дръж глока под ръка. Може да не сме единствените, които имат нужда от място за пренощуване.

Беше прав. Тя мушна ръка под кожуха, извади пистолета от кобура и се изправи. Дори при това незначително движение главата ù се замая от слабост и тя опря ръка на камарата цепеници, за да запази равновесие.

– Добре ли си? – попита с тревога Том.

– Нищо ми няма – излъга тя. Ръцете ù трепереха, чувстваше се обезводнена и ù се повдигаше. Стомахът ù беше празен и болезнено хлътнал. Теоретично погледнато, човек можеше да оцелее само на вода в продължение на седмица, седмица и нещо, но докато успееха да намерят някаква храна, Алекс не беше сигурна колко дълго още ще може да кара на една празна теория. Откакто изгубиха Ели, се бяха натъкнали по пътя си на седем къщи, всяка от които плячкосана почти напълно, в това число и труповете. С последната къща бяха извадили късмет, но само защото бяха поели напряко през полето и Том бе забелязал сред дърветата проблясък на стъкло. Стъклото се бе оказало единственият останал здрав прозорец в една и бездруго разнебитена ловна хижа. Вратата бе толкова стара, че дъските се бяха изкривили, оставяйки широки пролуки, а през строшените прозорци вятърът бе насипал сняг в помещението. Мебелировката беше оскъдна – само един окъсан, прояден от мишки диван, и два счупени стола с прави облегалки – но Алекс успя да изрови в една от спалните дрипава раница.

В кухнята се натъкнаха на истинска златна жила: малко канап; парче свещ; стар, очукан алуминиев тиган; буркан „Стерно“[23]; шише белина (почти изразходена); три празни бутилки за вода; четири консерви сардина; една трета буркан микс от ядки; половин буркан пилешки бульон на кубчета; и четири опаковки телешка пастърма, убягнали някак от вниманието на мишките.

Но това беше преди три дни, а сега бяха останали с една консерва сардина, четири кубчета бульон и три опаковки пастърма. Алекс бе запазила за белината празния буркан от ядките и добавяше по една капчица всеки път, щом трябваше да пречистят водата за пиене. А вчера бе добавила към оскъдните им порции шепа дребни рибки, които улови в един малък поток, използвайки тениската на Том вместо мрежа. Така или иначе Том не се хранеше много, приемаше основно пилешки бульон и вода, в резултат на което лицето му, и бездруго слабо, сега изглеждаше измършавяло. Единствените оръжия, с които разполагаха, бяха ножът в ботуша на Алекс и глокът, но и двамата смятаха, че не бива да хабят патроните за лов на дивеч. Положението им би било доста по-различно, ако можеха да останат на едно място, да се настанят в някое удобно бунгало или палатка, да заложат капани и, разбира се, ако имаха стръв. Ала състоянието на Том се влошаваше, поради което напредваха бавно, далеч по-бавно, отколкото преди време с Ели, тъй като Том куцаше и често се нуждаеше от почивка, докато се придвижваха по памет и по не особено надеждна ориентация на югозапад.

Том се надяваше, че Брет е послушал съвета му да се отправят на запад. В такъв случай пътят им минаваше през Рул. А ако предположенията на Харлан бяха верни, може би вече се намираха в града, където щяха да намерят Ели, веднъж само да стигнат дотам.