Илса Бик - Пепел

– Ако кажеш, може да го уредим – отвърна Плоската мутра. – И без това е по-добре да не ни се мотаете в краката.

Том не му обърна внимание.

– Моля ви, оставете ни поне една пушка или лъка и една от раниците – обърна се той към плешивия. – Нали не смяташ, че мога да спукам гумите със стрела? И без това прибрахте всичко друго. Оставете ни поне някакъв шанс за оцеляване.

Алекс забеляза колебанието, изписало се на лицето на по-възрастния мъж. Плоската мутра вероятно надуши какво става, защото се обади:

– Ей, я си затваряй устата. Не го слушай, Брет.

– Моля те – повтори Том.

– Казах ти да си затваряш устата.

– Съжалявам, но не мога да ви помогна – отвърна Брет. – Ще ми се да можех, но няма как. Ние сме трима и ни чака дълъг път, докато се придвижим на юг. Чух, че там имало военен бежански лагер. Ако сте достатъчно умни, вие също ще тръгнете натам.

– И с какво да го направим? Та вие ни взехте всичко – отвърна Том.

– Тогава вървете пеша, също като нас – обади се Плоската мутра. – Наоколо ферми и трупове колкото щеш, благодарение на такива като вас.

Страните на Ели пламнаха.

– Не сме направили нищо лошо. Моят дядо също умря. А вие сте само едни негодници с пушки!

Алекс забеляза сянката на вина, прекосила лицето на Брет, което явно не убягна и от вниманието на Том, защото той каза:

– Брет, бащата на това момиченце е бил войник. Загинал е по време на мисия в Ирак. Служил е на страната, а сега ти обричаш на смърт детето му!

– Брет – обади се предупредително жената.

– Не можеш да я оставиш тук, Брет – продължи Том. – Не си такъв човек.

На лицето на Брет се изписа колебание.

– Бихме могли да я вземем с нас. Може да ни е от полза. Нали казаха, че военните непременно те пускали в лагера, ако водиш със себе си дете, което не се е променило?

– Какво ще кажеш за Рул? – обади се Плоската мутра. – Нали помниш, чухме, че пускали вътре без значение дали водиш деца, или не. Е, с деца е по-добре, разбира се.

– Какво? – извика Ели.

– Не – отсече Том и пристъпи напред. – Брет, знаеш, че това не е вярно. Щом искаш камиона, твой е. Но ни остави някакви провизии. Като изключим камиона, не сте в по-изгодна позиция от нас самите. Рано или късно всички ще останем без храна.

Брет поклати глава.

– Аз обаче чух друго. Самото правителство създавало тези лагери. И ги снабдявали с провизии, също като в Ню Орлианс.

– Нима? Може да си чул разни слухове, Брет, но ние също научихме това-онова. В страната няма никакво правителство. С източното крайбрежие е свършено, човече. Там нищо не работи.

– Вашият камион обаче върви.

– Защото е много стар. Военните може би са подсигурили част от оборудването си срещу подобен род атаки, но не са проведени никакви тестове, и ако трябва да бъда честен, това са пълни глупости. Брет, не се надявай в скоро време нещата да се оправят.

– Това вече го знам. – Лицето на Брет стана мрачно. – Когато онова нещо се случи, жената на Харлан се строполи мъртва. А след ден аз също изгубих жена си заради един от вашите .

– Съжалявам за загубата ти – отвърна Том. – Но ние не сме се променили.

– Засега. А когато това стане, нещата, които имате, няма да ви трябват повече.

– Ами ако не се променим? Оттогава минаха седмици. Ако е вярно това, че в лагерите и градовете пускат хора с деца, тогава военните знаят, че не всяко дете ще претърпи трансформция.

– Видя ли, Брет? Точно както ти казах – заяви жената с покровителствен тон. – Военните те пускат вътре, ако водиш дете със себе си. От по-големите няма полза; с тях ще си навлечем единствено неприятности, но малкото момиченце...

– Не – извика Алекс. Ели се бе свила до нея. Тогава думите на Лари изплуваха в съзнанието й: „Вероятно струвате, колкото теглото си в злато“. – Не можете да я вземете.

– Брет – започна отново Том, – аз служа в армията и ще ти кажа, че първата работа на военните ще бъде да се погрижат за самите себе си, а не за децата или за някой друг, който не е от техните редици.

Този път на лицето на Брет се изписа несигурност.

– Ти си войник? Бил ли си в Ирак?

– В Афганистан.

– Какво търсиш тук тогава? Защо не си там?

– Бях в отпуска.

– Нима? – рече Плоската мутра, Харлан. – Е, войнико, отпуската ти е прекратена. Не трябва ли да си на служба, когато цялата страна отива по дяволите? Пък и на север няма никаква армия. – А на Брет рече: – Той бяга, ето какво прави.

– Просто се опитвам да защитя хората си – отвърна Том, ала Алекс долови в гласа му една нова нотка, която не можа да разгадае, след което усети същата онази остра смъдяща химическа миризма и си помисли: „Том е не само уплашен. Той лъже “.