Илса Бик - Пепел

– Брет – подхвана отново Том – не е безопасно да се ходи на юг или на изток. На юг оттук има само една база и тя със сигурност е пренаселена с бежанци. Виждал съм какво става, когато една тълпа излезе извън контрол. Повярвай, не искаш да си там.

– Просто го е страх – обади се Харлан. – Той е само един проклет дезертьор.

– Не е вярно – отвърна Том.

Но Алекс чу – тоест, надуши: „Да, вярно е“.

– Откъде знаеш, че на изток не е безопасно? – попита Брет.

– В каросерията има радио. – Том изложи накратко събитията, след което заключи: – Да тръгнеш на изток, е възможно най-лошата идея. Брет, луната е синя . Или зелена . Това може да стане само когато във въздуха има отрова.

– Кога за последен път чу някакви новини?

– Преди около две седмици.

– По дяволите – обади се Харлан, – много нещо може да се случи за две седмици. Каза, че си чул съобщения от Европа. Откъде ще знае някой от Франция какво става тук? Помниш ли какво направиха ония копелета в случая с Ирак? Спасиха собствените си жалки задници.

– Харлан има право – рече жената.

– Брет. – Том направи още една крачка към по-възрастния мъж. – Стига, човече, ти не си уби...

Когато пушката гръмна, Алекс усети как гърлото ù се свива от страх. Ели издаде лек писък. А Том замръзна на мястото си. Тогава Харлан, който все още се намираше в каросерията, извика:

– Другия път, Том, като ти кажа да мълчиш, по-добре ме послушай, защото нямам намерение да хабя повече патрони.

За миг Алекс си помисли, че Том ще предприеме нещо, но той само поклати глава, при което сърцето ù се сви. Ако Том не можеше да ги защити, тогава...

– След като се разбрахме – каза Харлан, – донеси ми най-сетне проклетата палатка. – Когато Том метна палатката в каросерията, Харлан се ухили, оголвайки почернелите си криви зъби, чиято воня лъхна Алекс на разстояние от двайсет крачки – резултат от дълги години дъвчене на тютюн и употреба на „Джим Бийм“. – Ключовете.

„Наистина ще ни оставят тук.“ – Алекс наблюдаваше с хладно недоумение как Том пуска ключовете, които издрънчаха приглушено в тънкия сняг. – „Ще ни зарежат в снега, насред нищото. Трябва да направим нещо.“

– Чие е това куче? – Когато Алекс не отговори, възрастната жена я сръчка с пушката в тила. – Не ме карай да повтарям. Твое ли е?

– Не, кучето е мое – обади се Ели. – Първо беше на баща ми, после – на дядо ми, а сега е мое.

– Добре тогава – рече жената и се усмихна на Харлан. – С един удар два заека.

– Аха – кимна Харлан. – Най-добре да вземем и кучето, и детето.

– Какво ? – извика Алекс.

– Не знам, Марджъри – обади се Брет.

– Брет, ако вземем кучето, ще си спестим сумати въпроси. Всички имат кучета – обясни Марджъри. – С дете и куче е най-сигурно.

– Защо? – попита Том. – За какво говорите?

– Едни хора ни казаха, че кучетата познавали кой ще се промени – отвърна Брет и сви рамене.

– И тях ли ограбихте? – заяде се Ели.

Брет се изчерви и Алекс си помисли, че момичето най-сетне го закова.

– Не знаем дали е вярно – рече той на Том. – Просто така чухме. Хората говорят какво ли не.

– Сега разполагаме с куче и с дете – настоя Марджъри, – така че ще трябва да ни пуснат.

– Не. – Том тръгна към Алекс и към Ели, която се бе свила до крака на Алекс. – Не можете да вземете нито детето, нито кучето.

– Успокой топката, Том – обади се Харлан.

– Няма да ви помагам – каза Ели на Марджъри. – Ще кажа на Мина да ви убие .

– Хубаво – отвърна Марджъри и се прицели с пушката. – Тогава ще застрелям кучето и ще ни остане...

– Не! – извикаха Том и Алекс едновременно, след което Том се хвърли напред. Забелязала движението, Марджъри се опита да се извърне, но Том бързо се сниши на земята, след което протегна ръце и улови цевта на пушката. А после дръпна с все сили. Задъхана от ужас, Алекс се претърколи на снега, повличайки и Ели със себе си в мига, в който Марджъри натисна спусъка. Пушката гръмна, куршумът изсвистя над главите им, след което Марджъри полетя назад, изгубила равновесие, и тогава Том изтръгна оръжието от ръцете ù, закрепи го на рамото си и тъкмо когато се канеше да вдигне цевта, Алекс погледна към каросерията и зърна Харлан, който се завъртя и...

– Том! – изкрещя тя.

Три дни по-късно Алекс намали крачка, докато очите ù не различиха заобления връх на покрита с прясно натрупал сняг камара с дърва за огрев. Порив на вятъра запрати в лицето ù сняг и очите ù се навлажниха от парещото усещане. Тя примигна, за да прогони сълзите, и обхвана с поглед разкрилия се отпред асфалтиран паркинг с три газови помпи. До едната се виждаше паркирана някаква модификация на „Тойота седан“, изоставена, когато подаването на ток към газовата помпа бе секнало, а седанът бе отказал да запали. Вратата на шофьора зееше отворена, а по някаква необяснима причина и двата предни прозореца, отляво и отдясно. Предната седалка и таблото бяха побелели от насипания вътре сняг. На завоя за газостанцията бе изгаснало друго превозно средство, „Додж Караван“, чиито предни врати стърчаха отворени подобно на гигантски уши. От мястото, където стоеше, Алекс забеляза, че задните врати бяха плъзнати назад по релсите си. Вътре имаше празна детска седалка, а от прага на колата висеше покрития с червена козина крак на плюшена играчка. При тази гледка болка прониза гърдите ù и тя за пореден път се замисли за Ели.