Илса Бик - Пепел

И тогава разбра.

Кошмарът започна след месец. А след година се появи миризмата на дим и леля Хана я заведе при онази психиатърка, която взе да дърдори какви ли не глупости, че Алекс била Дороти, а родителите ù били отлетели в Оз, и тям подобни врели-некипели. Според психиатърката сънят бил свързан с убеждението на Алекс, че родителите ù са живи някъде там горе.

Алекс реши, че психиатърката не е с всичкия си. Родителите ù бяха мъртви. И тя го знаеше. Сънят беше свързан с това, че влакът на живота ù бе дерайлирал, избухнал бе пред очите ù, оставяйки след себе си само пепел.

Нещо, което се случваше отново, този път с Том.

Когато тя се събуди, кожата на Том лепнеше. Треската се бе засилила, а сърцето му препускаше бясно в гърдите и Алекс разбра, че повече не можеше да чака. Трябваше да доведе помощ, иначе Том щеше да умре. Би могъл да умре, преди да е успяла да се върне, но въпреки това не можеше просто да седи и да чака.

Том настоя тя да вземе пистолета.

– Може да ти потрябва. – Кожата му беше по-бяла от сол и толкова прозрачна, че виждаше мрежата от тънки сини венички под очите му. Поне треперенето бе престанало, макар и само временно. – Аз никъде няма да ходя.

– Не затова се притеснявам. Ако някой се появи тук, ще имаш нужда от пистолета.

– Ако някой нахлуе в магазина – като онези деца от вчера – няколко куршума едва ли ще ги спрат. Освен това не мисля, че имат достатъчно мозък, за да го направят. Те са прекалено едностранчиви.

Алекс не беше чак толкова сигурна в слабоумието на децата канибали – поне знаеха как да се пазят от студа – но разбираше накъде бие Том. Ако бяха планирали атаката и бяха действали заедно, децата можеха с лекота да надвият и двама им, но въпреки това не го сториха. „Момичето беше въоръжено със сопа, а момчето, което намушках, бързо схвана за какво служи ножът, но и двамата действаха поотделно. Ами ако това нещо се промени?“

Том вдигна ръката си и докосна лицето ù. Пръстите му бяха ледени.

– Моля те, вземи го. Ако нещо ти се случи, за мен също няма да има надежда.

Наум си рече, че ако носи открито оръжието, шансовете ù да бъде застреляна нарастваха многократно. А като се имаше предвид възрастта ù, биха могли да я застрелят дори без предупреждение.

– Добре – отвърна тя, след което учуди сама себе си, като се наведе и го целуна. Тя смяташе да се отдръпне, но тогава той плъзна ръка в косите ù, опря длан на тила ù и целувката се превърна в нещо, което Алекс не искаше да свършва и което, боеше се тя, можеше никога повече да не се повтори. Целувката изпълни сърцето ù, сгря кръвта ù и ароматът на Том, остър и странен, я погълна, надвивайки почти напълно задушния мирис на болест и разлагаща се плът. Каквито и тайни да криеше той, това не беше лъжа.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той рече с приглушен глас:

– Най-сетне. Нещо, за което си струва да живееш.

Лицето му засия с някаква нова светлина и тя осъзна, че никога не би събрала кураж да тръгне, ако сега се разплаче.

– Да не си посмял да умреш.

– Още не съм за отписване. – Но тогава по лицето му отново пробяга една мигновена и неразгадаема емоция. – Алекс, онова, което се случи, преди да изгубим Ели... Трябва да ти разкажа...

– Недей. – Тя закри устните му с ръка. Ако ù разкажеше, дали нямаше да умре? Не ставаше ли точно така, когато хората от книгите и от филмите правеха признания? – Недей. Вече няма значение. Ще ми кажеш, когато се върна.

Той улови ръката ù и рече:

– Напротив , за мен има значение. Имам нужда да ти разкажа. Моля те, просто ме изслушай. – Той направи пауза, затвряйки очи под напора на друга болка, която носеше вътре в себе си.

– Спокойно, тук съм – отвърна тя. – И те слушам.

– Ти беше права. – От ъгълчето на окото му се отрони една-единствена сълза и изчезна в косата му. – За това, че търся съдбата си. Сега няма... не мога да ти кажа всичко. Моментът още не е дошъл. Но искам да знаеш едно. – Той отвори очи и впери в нея трескавия си поглед. – Намерих я. Намерих съдбата си.

– Аз също – отвърна искрено тя. За първи път от цяла вечност насам мислеше за бъдещето и искаше Том да бъде част от него. Тя го целуна отново, запечатвайки вътре в себе си чувството, вкуса и аромата му.

След това затвори вратата, заключи я и го остави там.

Ако се придържаше към главните пътища и вървеше все на югозапад, щеше да се натъкне на хора много по-рано, отколкото ако бе поела към Рул. Но това решение имаше и хубава, и лоша страна: лошата беше, че оцелелите бяха по-склонни първо да стрелят и чак после да задават въпроси, а добрата, че децата канибали, които бе виждала досега, предпочитаха прикритието на гората. А ако беше достатъчно предпазлива, би могла дори да усети приближаването им.