Илса Бик - Пепел

Остави глока в кобура. После вдигна дясната си ръка с дланта, обърната навън, с надеждата, че вълците ще видят, че е празна . Да гледаш едно животно право в очите, не е никак добра идея, ала щом златистите очи на водещия мъжкар приковаха нейните, тя се почувства неспособна да отклони поглед.

Вълците я наблюдаваха втренчено. Изведнъж осъзна, че е спряла да диша.

Водещият мъжкар се размърда пръв. Той седна на задните си лапи, след това се отпусна по корем, също като куче, което се готви за дрямка, и започна да диша тежко. Имаше усещането, че вълкът, макар и не непременно спокоен , беше готов да чака, докато не се случи нещо. Сякаш по негласна команда другите две животни също се отпуснаха на земята. Най-дребният се изви настрани и близна водача по муцуната. Миризмата на водача, а и не само неговата, се бе променила: оставаше все така вълча, но предишната острота беше изчезнала. В нея се прокрадна усещането за нещо познато: Мина, излегнала се край огъня и притиснала тяло към нейното. Е, не беше съвсем същото, но в новата миризма имаше нещо успокояващо, почти... приятелско ! Стомахът ù, допреди миг свит на топка, сега се отпусна лекичко. Е, дори да не бяха чак приятелски настроени, поне не изглеждаха враждебни .

– Тръгвам си – рече тя. Това ли трябваше да каже? Не можа да измисли нищо друго. Какво се казва на един вълк? Тя отстъпи крачка назад и зачака. Водачът остана неподвижен като сфинкс. Алекс пристъпи още веднъж плавно назад, но тогава усети, че токът на ботуша ù опира в крака на мъртвата жена, и разбра, че се налага да се обърне.

Не искаше да го прави. Но нямаше друг избор. Фините косъмчета по ръцете и по врата ù настръхнаха от ужас. По цялото ù тяло полазиха нервни тикове, сякаш всеки миг кожата ù щеше да се свлече от тялото ù и да отпраши с писъци надолу по пътя.

С блъскащо в гърдите си сърце, тя се завъртя на пети и започна да се отдалечава, нито твърде бързо, нито твърде бавно. Всеки опънат нерв в тялото ù я караше да побегне като подплашен заек, но се опасяваше, че тогава вълците ще хукнат по петите ù и от техен приятел щеше да се превърне във вечеря .

След трийсет стъпки бе още жива. Миризмата на вълците остана непроменена; никой от тях не се втурна подире ù и тя реши да хвърли един поглед. Изви глава и се озърна през рамо.

Вълците стояха изправени и я наблюдаваха през излизащата от устите им пара. Миг по-късно най-дребният се обърна и се шмугна в гората. Веднага след това го последва и другият и на възвишението остана само водачът.

По непонятни дори за самата нея причини тя спря и се обърна с лице към него. Намираше се прекалено далече, за да различи изражението му, но въпреки това усети погледа му. Между тях не премина никакво безмълвно послание или интуитивно разбирателство; нито пък установиха телепатична, паранормална връзка. Но когато водачът се изправи на задните си крака, досущ като игрива овчарка, преди после да се обърне и да се изгуби в гората... когато това се случи, Алекс осъзна, че вероятно бе настъпила и друга промяна.

В нея.

Преди да е изтекъл следобедът, когато научи от една табела, че се намира на трийсет километра от Рул, Алекс бе забелязала три неща.

Колкото повече наближаваше селото, толкова по-малко мъртви тела виждаше.

Все още не бе срещнала никой, който да не е мъртъв.

И надушваше пушек.

Пушекът, който ù се стори много странен и някак познат, накара сърцето ù да забие по-силно. И преди бе усещала този вид пушек, но тогава той не беше истински, а първият знак за чудовището в главата ù.

„Божичко, не, не сега. Не ме оставяй да умра тук. Моля те, дай ми още малко време. Нека само да стигна до Рул, да повикам помощ за Том и тогава, ако трябва, да умра...“

Кученцето кихна, потри носа си с лапа и после кихна отново.

Изпита такова облекчение, все едно се е хвърлила в басейн в някой много горещ ден. Щом палето също надушваше пушека, това не бе халюцинация. Не бе симптом на болестта. А истински пушек.

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да определи отделните съставки: дървени въглища и някакъв химикал като разтвора, с който баща ù пръскаше брикетите за барбекюто, и още нещо – едва ли не сладко и сочно, като свинското печено, което майка ù приготвяше в неделя. Но в миризмата имаше и нещо задушливо, нещо непривично, и устата ù не се пълнеше със слюнка.

Тя заслони очите си от слънчевата светлина и примижа към небето. Отначало не забеляза нищо – само изгарящата ретините белота на слънцето, но тогава зърна едва различима спирала, тъничка къдрица от много тъмен пушек. Знаеше, че не е от листа, които изпускаха бял или сив дим, не беше и от дърва? Да не би да горяха химикали?