Илса Бик - Пепел

Алекс плъзна поглед по снега и зърна познатите вече отпечатъци от ботуши, обувки, джапанки и боси крака и тогава вниманието ù бе привлечено от дълбоки прави бразди и следи от конски копита: фургони.

Интересно. На север, край Орен, имаше район, населен с амиши. И въпреки че не беше близо до Рул, изглежда амишите също бяха решили да се придвижат на юг. Или...

Разбира се. С фургоните събираха телата. Хората в Рул сигурно бяха решили да очертаят нещо като периметър на своя район. В това имаше логика. Никой не искаше камари с разлагащи се трупове в околностите на града си.

Но защо нямаше хора по пътя? Къде бяха всички? Може би се криеха? Чакаха да се мръкне с надеждата, че тогава няма да срещнат някое от онези деца канибали? Не, в това нямаше смисъл. Всичките ù сблъсъци с ония деца бяха или рано сутрин, или на здрачаване. Като се замислеше, не бе виждала никое от тях през най-светлата част на деня. И тогава се сети за нещо, което бе казал Лари: „В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам“.

Хм, това беше интересно. Преди чудовището, когато родителите ù бяха още живи, с нея също беше така. Да стои будна по време на сутрешните часове, беше истинско изпитание за волята. Всички на нейната възраст страдаха от хронична липса на сън и се наливаха с „Ред Бул“, с „Маунтин Дю“ и с кафе, за да не заспят.

Чудовището бе сложило край на всичко това. Въображаемият дим не беше първият симптом за тумора, а вторият. Първият симптом беше промяната в навиците за сън: чести пробуждания през нощта, странни и накъсани сънища, чувство на тревожност, сякаш бе изпила две чаши кафе. Чудовището в главата ù я бе направило много по-различна от приятелите ù. А може би и от други деца на нейната възраст. Но преди да открадне обонянието ù и да изяде спомените ù, то ù бе отнело съня. И, разбира се, случилото се с родителите ù и онзи повтарящ се кошмар – травма, която изживяваше отново и отново и която съсипваше съня ù.

Том също не спеше много. А когато успяваше да заспи, само след няколко часа отваряше очи и оставаше буден до сутринта. От часовете по биология знаеше, че повечето хората изпадат в сън с бързи движения на очите – фаза на сънищата – няколко часа, след като заспят, и че нормалните хора преминават през три или четири такива цикъла всяка нощ. Том никога не спеше непробудно с изключение на нощта, преди която се опита да ù каже какво го измъчва толкова много – вероятно поради безсилие. Може би Афганистан го бе променил, оказвайки въздействие върху мозъка му. Алекс се замисли отново за посттравматичния стрес и за кошмарите, които бушуваха в живи краски на черния екран на неговото съзнание – ужаси от миналото, които постоянно го преследваха.

Ужаси и кошмари – може би тъкмо това го бе спасило.

Може би обърканите хормони не бяха единствената причина, която засега ù пречеше да се промени. Може би неспокойният сън и кошмарите също бяха от значение. Или по-скоро целият ù объркан мозък.

Може би чудовището бе спасило живота ù.

На здрачаване Алекс долови миризмата им – на застояло и на мускус. Повечето възрастни хора миришеха на използвано бельо, а по наситения, натрапчив лъх можеше да познае, че наблизо имаше много, много старци, натъпкани на едно място. Въпреки че вървеше по посока на вятъра и смяташе, че селото е още далече, усещаше изтощението им и острия парлив мирис на тяхната паника. В това нямаше нищо странно. Тези възрастни хора сигурно знаеха, че децата канибали се събуждаха по мръкнало, и затова искаха да се махнат от пътя и да се скрият на някое беозпасно място. Представяше си как изглежда шосето пред нея: плътен поток от хора, простиращ се на десетина километра от града.

Прободе я силна тревога. Едно нещо беше да открие Рул и съвсем друго да си пробие път през плътната тълпа от бегълци също като нея, само за да потърси помощ за един-единствен, макар и млад, човек. И как щяха да реагират всички тези хора, щом я видеха?

Съдейки по душната миризма, там имаше кучета и – тя затвори очи, съсредоточи се и долови аромата на слънце и на сено – а също и коне .

Но това не беше всичко. Тя вдиша отново и сбърчи нос от острия дъх на оръжейно масло и обгорен метал.

Оръжия. При това много.

Когато прибра кученцето, тя бе извадила глока от кобура и го бе пъхнала в десния джоб на палтото си. Смяташе да извади оръжието повече като средство за убеждаване, а не защото планираше да влиза в схватка, но после размисли. Започнеше ли престрелка, всичко щеше да приключи много бързо, а и тя беше сама. Затова остави пистолета, където си беше.