Илса Бик - Пепел

Газеше през дълбокия два фута сняг право на югозапад, като се придържаше към шосето и непрекъснато претърсваше с поглед околността: за някакво движение, за деца канибали, за възрастни жени с пушки, които гледат на нея като на купон за храна. Имаше и всевъзможни билбордове, рекламиращи бензиностанции, посещения в мини и магазинчета за сувенири. Забеляза дори табела на „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, както и няколко рекламни пана, които увещаваха хората да се отбият в „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7.

Денят беше хубав, слънчев и ясен, и не чак толкова студен. Само теренът да беше равен, а пътят изчистен, чифт ски или обувки за сняг щяха да ù дойдат добре. Както и едни слънчеви очила. Щедрото слънце караше очите ù да сълзят от умора и от заслепяващата светлина, отразена от снега.

Пътят беше задръстен от коли, ванове и камиони, които клечаха кротко под дебело покривало от сняг. Повечето от тях бяха изпотрошени, с разбити прозорци и врати, които зееха като зинала уста. Отваряше си очите и за техния камион, надявайки се донякъде, че няма да го види, тъй като се боеше дори да се замисли какво би означавало това. В небето кръжаха цели облаци от птици, а свраките, накацали по дърветата и по заледените жици, наблюдаваха мълчаливо преминаването ù. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала на снимачната площадка на филм в мига, в който камерата заснема панорамна картина на пълна разруха и опустошение чак до хоризонта, докъдето поглед стига, и тогава се фокусира върху нея – единственото живо същество с изключение на птиците.

Далеч от гората въздухът беше пропит с най-различни миризми: моторно масло, бензин, гума и... смърт. Вонята беше толкова плътна и натрапчива, че взе да ù се повдига, и веднага съжали, че нямаше какво да завърже около устата и носа си.

Имаше купища трупове, във всякаква степен на разложение. Много от хората бяха намерили смъртта си в колите. Други – мъже и жени, измъкнали се от колите само за да се строполят на пътя през онзи първи ден – сега почиваха под снежен саван. Въпреки студа, който забавяше гниенето, труповете бяха ужасяващи и подпухнали като кравите, които бяха видели с Том и Ели. Имаше и много животни: тлъсти ракуни с пълни с месо лапи, крастави лисици и опосуми, с оцапани с кръв бели муцунки – за всички тях денят беше празник заради предложеното угощение. И, разбира се, неизменните птици, които ровеха, кълвяха и късаха замръзнали късове плът чак до костта. Двойка изключително едри свраки се сдърпаха за нещо в снега. Подплашени от стъпките ù, те изхвърчаха и тя осъзна, че онова, което бе взела за едра капка кръв, беше чисто и просто палец, откъснат от крака на някоя жена и боядисан в ярко, жизнерадостно сигналночервено.

Всички трупове бяха на възрастни. Повечето от тях изглеждаха достатъчно възрастни, за да имат деца, но не и внуци. В колите имаше празни седалки, захвърлени кутии за обяд и ученически раници, но не и деца. Наоколо не се виждаха тела на млади хора на възраст колкото нея или колкото Том.

Тогава тя зърна нещо, което накара кръвта ù да изстине. Колкото по-нататък отиваше, откриваше толкова повече следи от оцелелите: от ботуши, маратонки, всекидневни обувки. Дори от джапанки.

И отпечатъци от стъпала.

Не от чорапи.

А от боси крака.

Това откритие я накара да спре.

Елените оставяха следи, кръстосвайки все едни и същи пътеки, водещи до реки и поляни. Патиците и гъските летяха по своите стари маршрути. Ловецът трябваше само да приклекне някъде и да чака или да последва плячката.

А хората използваха шосетата. Все едно бяха носили звънчета на шиите си, защото децата канибали вече не стояха само в гората. Навярно все още живееха там, но бяха установили, че ако не искат да умрат от глад, трябва сами да отидат при храната.

Тогава тя забеляза още нещо.

Част от телата бяха на много възрастни хора. Но тези хора бяха застреляни: едни в гърба, други в гърдите, а мнозина в тила. Облеклото им не беше изпокъсано или раздрано от животните, а изглежда някой просто го бе взел. Труповете бяха по-скорошни и лежаха на камари сред пръснатите наоколо опразнени раници, сакове и куфари.

Тези хора бяха оцелели само за да бъдат ограбени и убити от себеподобните си – от такива като Харлан, Брет и Марджъри.

Изведнъж тя осъзна, че Лари бе имал право.

Децата канибали не бяха единственият им враг – а може би не бяха и най-лошият.

Когато минаваше край един товарен ван с отворени врати и две висящи от коланите обезобразени тела, от които не бе останало почти нищо друго освен скелетите, Алекс чу някакъв звук, който не приличаше на дрезгавия грак на птиците. Звукът беше жален като хленч, сякаш плачеше бебе. Тя погледна надолу и видя възрастен мъж и още по-възрастна жена, които лежаха проснати по корем близо до вана в безпорядък от задигнато туристическо облекло. И двамата бяха простреляни в тила, при това неотдавна, съдейки по липсата на снежен покров. Палтото на жената беше събрано нагоре и Алекс зърна ивицата месеста плът с изпъкнали жили и зеленикави на цвят разширени вени над ортопедичните чорапи. Жената лежеше по очи с разперени встрани ръце, сякаш за да си направи обърнат наопаки снежен ангел. Алекс забеляза снопче козина, увита около дясната китка на жената, а после и още четина, която се извиваше под вана.