Илса Бик - Пепел

„Освен това, че внезапно ме заобичаха ли?“

– Никога не съм имала куче.

– Заради цвета на козината е. Понякога наричат този вид ваймаранери „сиви призраци“. Има ли си име?

– Не ми остана време за това. – Тя сведе поглед към палето. – Призрак не звучи зле.

– Не е по-лошо от всяко друго. Но преди да ти позволим да го задържиш, ще се наложи ветеринарят да му хвърли един поглед.

– Имате ветеринар?

– Аха, но той не е единственият, чиито услуги можем да използваме. Освен кучетата разполагаме с много жива стока. По този път минават доста хора, така че рано или късно ще се появи и някой ветеринар.

Тя си припомни аргумента, който Крис бе използвал за Том: „Имаме нужда от човек като него.“

– Това ли правеше на блокадата? Подбор на хората?

– Ъ-хъм.

– Не звучиш особено гузно.

Дори на тази странна лунна светлина очите и косата на Крис изглеждаха не по-малко черни от миризмата му.

– Нямам друг избор.

– Но как можеш да отпращаш хората?

– Правим, каквото трябва. Не разполагаме с неизчерпаеми запаси. Оставането на всеки един от нас зависи от това какво ще сложи на масата.

– Но това е жестоко.

– Да, така е. Но нямаме много храна и затова се налага да поддържаме баланса между хората, които приемаме, и онова, от което се нуждаем. В момента ни трябват хора за физически труд, за гледане на животни и за основни ремонтни дейности. Имаме нужда от мъже за охрана на периметъра. А напролет ще имаме ниви за оран и за сеитба, така че тогава бихме могли да приемем повече хора – в случай, че продължават да идват насам, разбира се.

– Кой взима решенията? Питър ли?

– Не. Съветът на петимата.

– Нещо като – смръщи вежди тя – градски съвет ли?

Той поклати глава.

– По-скоро като старейшини.

Алекс едва не се разсмя.

– Но нали почти всички там са стари.

– Да, с изключение на нас. Това са хора с дълбоки семейни корени. Може да се каже, че фамилията на Преподобния, Йегърови, е основала Рул от нищото, а и начело на градския съвет винаги е стоял представител на клана. Доколкото знам, Съветът на петимата управлява град Рул от доста време насам.

Нещо звънна в ума ù.

– Питър каза, че Преподобния е твой дядо. Но фамилията ти е Прентис.

– Точно така. Но никога не съм го виждал.

– Значи преди не си живял тук?

Изведнъж от него се разнесе повей на враждебност и резервираност, от който лъхаше на тайни и на срам, при което миризмата му придоби още по-черен оттенък.

– Не. Роден съм в Мъртън, на около сто километра югоизточно оттук. Ами ти?

– Аз съм от Евънстън, Илинойс. Живея на няколко пресечки от „Нортуестърн“[30].

В погледа му проблесна нещо като весело пламъче.

– Наскоро си подадох документите в „Нортуестърн“. Но не беше първият ми избор.

Тогава със сигурност беше по-голям от нея, може би на седемнайсет или по-скоро на осемнайсет.

– А кой беше първият?

– Вече няма значение, не мислиш ли?

„Опа!“ Усети как бариерата се затръшва и реши, че въпросът ù е риторичен. Така че просто се загледа в група облаци, плъзнали по лицето на луната. Палето изсумтя и се зарови още по-дълбоко в скута ù.

– Извинявай – реч ù Крис. – Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.

– Откъде знаеш?

– Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.

Сърцето ù прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.

– Откъде го взехте?

Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа ù.

– От една ферма на десетина мили от града.

– О! – Тя се постара да прикрие разочарованието си. – Успяхте ли да хванете много предавания?

– Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. – Замълча за момент. – Ти къде беше, когато се случи?

Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите ù, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.

– Ами ти? – попита го Алекс.

– На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.

– А ти какво направи?

– Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?

– След това.

– Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент ù нямаше нищо – не беше от Променените – но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.