Илса Бик - Пепел

„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“

Усетила вперения в нея поглед, тя се обърна и установи, че Кинкейд я изучава. Не го познаваше, но в миризмата му не улавяше нищо обезпокоително. От него се носеше лъх на удобно кожено палто, каквото би носил баща ù, примесен с лекия аромат на нещо почти флорално. Може би пудра?

– Знаеш ли защо се държат така? Разбрах, че кучетата не харесват хората, които са на път да... нали знаеш. Но мен...

– Но теб те обичат. – Кинкейд сви леко рамене. – Знам ли? Трябва да помисля.

Вратата на църквата се отвори и оттам се изсипа група деца. Всички до едно малки – на не повече от десет-единайсет години – децата тичаха едно през друго, надпреварвайки се кое ще стигне първо до площадката в съседство. Докато наблюдаваше децата и слушаше техните викове и смях, примесени с радостния лай на кучетата, в гърдите ù се надигна вълна на скръб и тя беше принудена да отклони поглед.

Със закъснение осъзна, че бе дръпнала юздите, и сега Хъни стоеше мирно с излизаща от ноздрите пара и чакаше търпеливо Алекс да вземе решение. Кинкейд също бе спрял и я наблюдаваше. А когато погледите им се срещнаха, той каза:

– И на мен все още ми действат така.

– Изглеждат толкова нормално.

– Защото наистина е така. Стараем се животът тук да тече възможно най-нормално.

„И още как, пълно е с нормални незначителни подробности, като стрелбата и патрулиращите стражари.“ От сутринта не бе чула други изстрели, но се питаше по кого бяха стреляли и къде. И, разбира се, защо.

– Не искаме да растат неграмотни – обади се Кинкейд. – Училището е общото помежду им. Създава им усещането за рутина. При нас има един тип, който е бил директор на Мъртънското основно училище. Ще се запознаеш с него утре, по време на часовете.

– Ще ходя на училище?

– Разбира се. Това, че идва краят на света, не значи, че трябва да зарежеш образованието.

– Но това не е честно.

– Горе главата. Разполагаме с много добри учители, които се наложи да излязат от пенсия. Като се замислиш, в това има известна ирония. Служим вярно цял живот, после ни свалят хомота и ни пускат на заслужена паша, а накрая пак на нас се пада честта да оправяме цялата тази каша.

„Заслужена паша ли?“ Тя понечи да отвърне, но в същия миг до слуха ù достигна бързият тропот на конски копита. Една селска каруца подскачаше по криволичещия горски път. Този път каруцата караше Питър, на капрата до него седеше Джет, а Крис яздеше в тръс подире им на един мускулест червеникавокафяв кон. Вместо със слама каруцата беше натъпкана с хора – всички до един със завързани очи. Още нестретници, прибрани заради ползата от тях, помисли си Алекс. Щом надуши миризмата ù, Джет излая в знак на поздрав, при което Крис се обърна, забеляза ги и вдигна ръка, преди да продължи нататък. Алекс проследи с поглед каруцата, която накрая спря пред сградата на кметството.

– Какво правят там вътре? – попита тя.

– Тъкмо това предстои да разбереш, млада госпожице – отвърна Кинкейд.

По главния коридор на кметството имаше редица офиси, някои от които отворени, а други плътно залостени. Във въздуха се носеше страх. Цял куп стражари и кучета държаха под око дълга върволица от мръсни възрастни бегълци. Алекс бе забила поглед в гърба на Кинкейд, но въпреки това чу изпълнения с омраза шепот, когато минаваха покрай тях. Тогава един от мъжете каза достатъчно отчетливо:

– Оставете ме насаме с нея и ще ви покажа какво заслужава.

Последва вълна от груб злобен смях. Кучетата изскимтяха неспокойно. Алекс очакваше Кинкейд да каже нещо, ала той продължи напред.

Когато зад тях отекна дрънчене на чинии, тя се обърна и видя две жени, които бутаха метална количка за сервиране, каквито използваха в болниците, за да разнасят храна на пациентите. В случая свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно, защото беконът си беше бекон.

Носещият се наоколо аромат накара някой от редицата хора да простене. Всички бегълци проследиха с хлътнали очи двете жени, които дотътриха количката до дебела дървена врата, снабдена с напречен лост за отваряне и подсилено стъкло. Едната от жените почука и няколко секунди по-късно вратата се отвори отвътре. Алекс зърна гърба на още един стражар, а когато жените се скриха от погледа ù, усети едва доловима миризма, идеща от другата страна на вратата. Не беше вонята на мъртва плът. Въпреки че очакваше да я надуши от мига, в който влязоха. Тази миризма обаче беше различна. И някак позната – долавяла я бе и друг път: тютюн, развалени зъби и вкиснато уиски.