Илса Бик - Пепел

– Тогава кого приема Съветът?

– Пощадените – деца като теб – както и граничните случаи: хора, които могат да са полезни на града, но командирите не са напълно сигурни. Затова ги изпращат пред Съвета, който трябва да вземе крайното решение. Освен това Съветът приема и хората, които, така да се каже, не се приспособяват много добре.

Тя си спомни заканата на Джес.

– Това ли имаше предвид Джес, когато каза, че щяла да помоли Преподобния да преразгледа решението си?

Кинкейд кимна и рече:

– Преподобният винаги има последната дума, що се отнася до отлъчването.

– Отлъчване ли? – По гърба ù полазиха ледени тръпки. – Тоест, прогонване?

– Нещо такова. – Кинкейд постави ръка на рамото ù. – Слушай, в момента това е най-малкият ти проблем. Най-добре се съсредоточи и се постарай да се представиш във възможно най-добра светлина и недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.

Хм, това беше любопитно.

– А ако излъжеш, ще те, ъ-ъ, отлъчат ли?

– Не, не веднага. Но някои деца не успяват да се адаптират. Просто не могат да свикнат.

– Като Лена ли?

– Има много труден характер, това поне е сигурно.

– Защо не я оставите тогава да си тръгне?

– Ами, ние... стараем се да задържим Пощадените при нас. За тях тук е най-безопасно.

– Но не трябва ли решението да бъде нейно? – „А също и мое?“ – Къде остава свободната воля?

– Свободната воля ли? – отвърна Кинкейд. – Помисли само докъде доведе тя Адам.

Едната врата на съдебната зала се отвори и един рахитичен старец, на около сто и деветдесет, подаде глава навън.

– Преподобния ще ви приеме – обяви той вяло.

– Точно когато взе да ми става удобно – изсумтя Кинкейд, след което се надигна с гримаса, а коленете му изпукаха. – Трябваше да ги сменя, когато имах възможност.

– Не ме занимавай с проклетите си колене – отвърна рахитичният старец. Той раздвижи челюсти и Алекс чу тракането на протези. – Искам да знам само кой ще ми оправи проклетите зъби?

Съдебната зала приличаше на декорите на „Съдията Джуди“[33]: малко помещение с дървена ламперия и галерия от три реда за зрителите, ограда с люлеещи се вратички и две правоъгълни маси – по една от всяка страна. В предната дясна част на залата беше свряна ложата на съдебните заседатели. А в средата най-отпред се намираше съдийската трибуна, зад която седяха петима мъже в черни роби и с набраздени от бръчки безизразни лица. Двамината открая, които ограждаха останалите като две еднакви подпори за книги, бяха направо древни и толкова съсухрени, че първият по-силен вятър би могъл да ги отвее. Не успя да различи възрастта на другите трима.

Старите хора бяха толкова ... стари.

Но все пак веднага позна кой е Йегър. Кинкейд бе споменал, че Преподобния сяда винаги точно в средата, и сега тя взе да го изучава. Той беше напълно плешив, с нос като смачкан домат и висящи на шията гънки, които се клатушкаха при всяко движение като обици на пуяк. Тъмните му очи, живи и пронизващи като птичи взор, се фокусираха върху нея със студения преценяващ поглед, с който гарванът измерва с очи прегазеното на пътя жовотно, за да реши дали си струва усилието.

– Значи, ти си Александра. – Гласът на Йегър беше учудващо равен и дълбок, почти гърмящ и идеален за изнасяне на церемонии. – Хайде, влизай. Не се стеснявай. Мини през оградата.

Тя погледна крадешком към останалите четирима мъже, но те не издадоха нито звук, нито някаква емоция. Каква ли беше тяхната работа? Да наблюдават? Да задават въпроси? От тях се излъчваше онази смесена миризма, която бе започнала да свързва със старостта: на мента и тънка като хартия кожа, на мръсни чорапи и пръдня, както и на лъхаща на мухъл грохналост. Но поне не долови нищо обезпокоително.

Йегър беше различен. От него се носеше някакъв непроницаем и хладен лъх, като от запотено стъкло или мъгла. Също като при Джес, заключи тя: непроницаема. Не можа да усети нито мислите, нито чувствата му.

– Така. – Йегър се надвеси над трибуната. От този ъгъл приличаше на лешояд повече отпреди. – Най-накрая се срещнахме. Моят внук ми разказа за теб.

Какво ли му бе казал Крис?

– Да, сър.

– Държа да се срещам с всички Пощадени. Вие сте нашето бъдеще и когато му дойде времето, искам да установя, че сме направили добър избор. Ела тук. Искам да те погледна очи в очи. – Йегър ù кимна да се приближи и едва тогава Алекс забеляза малката стълбичка пред катедрата. Щом изкачи стъпалата, тя плъзна поглед по тесните месингови табелки с имена, по една пред всеки от възрастните мъже. На първите две от ляво на дясно пишеше БОРН и ЪРНСТ. В центъра беше ЙЕГЪР, следваше СТИМКЕ и накрая най-вдясно – ПРИГ.