Илса Бик - Пепел

Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:

– Да, сър. Предполагам, че е така.

– Точно това правим и самите ние. Я ми кажи – наклони Йегър глава на една страна – защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш... усещат каква си?

– Не знам – отвърна тя откровено. – Не съм куче.

– Но сигурно имаш някакво предположение – обади се Ърнст.

Тя кимна и рече:

– Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. – „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“

– И какъв е той? – попита Йегър.

Алекс реши да се възлолзва от случая.

– Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.

Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.

– Тоест? – попита той.

Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо – миризма, която ù напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.

„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на... дъжд.“

Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна – буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.

„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“

– Тоест? – повтори Йегър.

Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа ù, но въпреки това тя не отклони погледа си.

– Тоест, можете да познаете дали казвам истината, защото го усещате буквално с ръцете си.

Право в целта. Никой не проговори. Йегър плъзна очи по лицето ù, след което дръпна рязко ръцете си. Накрая спря поглед върху една точка над рамото ù.

– Мат, би ли изчакал отвън?

Напълно бе забравила за присъствието на Кинкейд.

– Ами – сепна се той, видимо учуден. – Добре.

Алекс усети пристъп на паника.

– Защо да не остане? – попита тя.

– Мат? – изрече рязко Йегър, без да ù обръща внимание.

– Разбира се. Алекс, ще бъда отвън. Всичко ще е наред.

Йегър изчака Кинкейд да излезе, след което насочи към нея своя пронизващ като прожектор поглед.

– При теб не става с допир.

– Защо не може да остане?

– Защото някои неща е най-добре да останат между тия четири стени – отвърна Ърнст. Изглежда, че от всички останали той имаше най-голям авторитет след Йегър. Освен това седеше от дясната страна на Йегър, осъзна тя: доста библейско. Запита се дали малкото му име не беше Майкъл. – Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре за всички – заключи Ърнст.

– А ти какво усещаш? – попита Йегър, приковал поглед в нея. – Чрез допир ли го правиш?

– Не. Но долавям същите неща като теб.

– Какви неща?

– Понякога разбирам какво чувстват хората. – Тя направи пауза. – Разбирам кога Променените са наблизо.

– Какво? – възкликна сепнато Ърнст. – Наистина ли?

– Да – отвърна тя, без да отмества поглед от Йегър.

– Как? – попита той.

– Така, както разбрах, че в тази сграда има убиец – отвърна тя. – Надушвам ги.

Беше отслабнал и брадясал. Косата му също беше пораснала и сега стигаше до раменете. Но миризмата, която бе доловила в предния коридор, когато някой отвори вратата на кухнята, пускайки вътре двете жени, беше същата, както когато той бе прострелял Том: на влажен тютюн, развалени зъби и „Джим Бийм“.

– Не знам за какво говорите – отвърна Харлан, който гледаше свирепо и смачка на топка мръсния парцал в ръката си. Обичайната му воня беше примесена с острия мирис на белината и амоняка, с които миеше пода на затворническите килии. Като разсилен на кметството Харлан бе открил своето истинско призвание, помисли си Алекс. Мъжът натъпка парцала в опърпания джоб на панталоните си. – Никога през живота си не съм виждал това момиче.

– Защо ù е да лъже? – попита Йегър. Другите старци продължаваха да седят всеки на своето място на трибуната, но той бе слязъл долу, заставайки близо до Алекс. Йегър се оказа по-дребен, отколкото бе очаквала – приблизително с половин глава по-нисък от нея. Той не бе хванал ръцете на Харлан, което според Алекс беше някакъв вид тест.

Но не за Харлан. Йегър изпитваше нея .

Харлан гледаше сърдито.

– Защото е дете и има някакви скрити подбуди. Но трябва да ми повярвате. Никога досега не съм я виждал.