Илса Бик - Пепел

– Да, знам какво е да те нападнат от засада и да стрелят по теб – отвърна Алекс, но Крис я спря, слагайки ръка на рамото ù, и тя преглътна напиращите думи.

– Какво стана после? – попита Питър.

Харлан отново сви рамене.

– Какво, по дяволите, си мислите? Не можехме да продължим на юг, защото не пускали никого да премине границата с Уисконсин, а ние нямахме никакво намерение да оставаме в Уотърсмийт. Там не е като тука, никой не ти дава възможност да се обясняваш; направо стрелят на месо. Така че отново поехме на път.

– Заедно с момиченцето и кучето? – попита Йегър.

Харлан кимна.

– Кучето на няколко пъти ни спаси задниците. Разбираше много преди нас, когато наблизо се появяваше някое от онези същества. Кучето и детето бяха с нас, докато не стигнахме източно от мината – там животното откачи. Просто отказа да продължи нататък. Дори момичето не можа да го успокои. Животното искаше на всяка цена да се махне оттам. И сигурно е трябвало да го послушаме, защото същата нощ пет от онези деца... нали знаете, Променените, ни обградиха.

– И кучето не ви е предупредило? – попита Питър.

– Мисля, че се опита, но ние не му обърнахме внимание. Не знам, човече – продължи Харлан. – Тогава Брет беше на пост. Както си спях, кучето изведнъж... Всъщност то беше неспокойно цяла нощ, все крачеше напред-назад и скимтеше. Накрая откачи напълно и в следващия момент Брет започна да стреля като побъркан. Пушката му засече, а аз не можах да се прицеля достатъчно бързо.

Не, това беше лъжа. Алекс просто го надушваше. Но нямаше никакво значение дали Харлан беше задрямал, или бе застрелял Брет, без да иска. Изглежда, че Йегър също бе доловил нещо, защото старецът попита:

– Защо имам чувството, че лъжеш?

По кожата на врата на Харлан избиха аленочервени петна.

– Какво ще правите с мен? – попита той.

– Оставили сте едно малко момиченце да умре – обади се Питър, чийто глас жулеше като шибащ камшик. – Ти как мислиш?

Адамовата ябълка на Харлан подскочи. Погледът му зашари далече от гневното лице на Питър, плъзна се по безизразните физиономии на мъжете зад катедрата и накрая се спря на Йегър. – Но вие не можете да ме застреляте.

– Така е, но не може и да останеш тук – отвърна Йегър. – Грехът ти опетнява всички ни.

От мъжете зад катедрата се разнесоха неясни възгласи на одобрение. Питър кимна, ала лицето на Крис излъчваше студенина, а мракът, който лъхаше от него, беше по-силен от всякога.

– Ще ме отлъчите? – В очите на Харлан изби влага. – Моля те, не ме карай отново да се връщам там. Онези същества ...

Питър, за когото повечето решения включваха използването на оръжие, каза:

– Слушай, това си е твой проблем. Лично аз нямам нищо против още сега да ти тегля куршума.

Йегър вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Ще бъдеш в не по-лошо положение от онова момиченце, дори в много по-добро. Ще получиш обичайните тридневни дажби храна, които се полагат на всеки, на когото сме отказали убежище.

– Но аз бях добър работник – проплака Харлан. – Откакто дойдох тук, не съм сторил нищо лошо.

– „Не ставай съучастник на чужди грехове. Пази себе си чист.“[34] – цитира Йегър. – Ти носиш клеймото на Азазел. Грехът ти ще петни и нас, докато не си отидеш. От този момент насетне ти си отлъчен.

– Не. Моля ви. Нека остана тук поне тази нощ – изрече Харлан с пресипнал глас. – За бога, вече се свечерява. Скоро ще се стъмни!

– В такъв случай съветът ми е – каза Йегър – да бягаш бързо.

– Трябва да я намерим – заяви Алекс, докато седеше в кухнята на Джес заедно с Кинкейд и Крис. През един от прозорците се процеждаше косата златиста светлина на следобедното слънце, докато Джес пълнеше мълчаливо чашите с горещ чай. Лена, Тори и Сара бяха излезли, всяка по своите задачи, за което Алекс се радваше. Последното, от което имаше нужда в момента, бяха жлъчните забележки на Лена. И бездруго беше достатъчно напрегната.

Питър бе решил лично да ескортира Харлан извън пределите на града, а изразът на лицето на отлъчения мъж караше Алекс да си мисли, че би било истински късмет за него, ако преживее следващия един час. Колкото и да ù се искаше, не бе в състояние да изпита съжаление към този мъж.

– Нали го чу, Крис. Били на един ден път южно от тук. Това прави... трийсет-четирийсет километра.

– Било е преди две седмици, Алекс. За издирването на Том не разполагахме с достатъчно хора, въпреки че беше на почти същото разстояние от града. Освен това няма да търсим по права линия. Ще започнем на двайсет мили оттук, но в коя посока? – рече Крис.