Илса Бик - Пепел

– И без това постоянно излизате извън града.

– Да, но го правим с определена цел. Знаем къде отиваме. Но да издирваш човек, е съвсем различно нещо.

– Но тя е само на осем .

– Съжалявам, Алекс – отвърна Крис. – Просто не можем.

– Тоест, не искате. Тя е Пощадена, но явно не струва чак толкова.

Крис понечи да ù отвърне, ала Кинкейд го изпревари.

– Алекс, Крис е на твоя страна. Тъкмо той убеди Питър за издирването на приятеля ти. Но въпреки това не е в състояние да отменя решенията на дядо си, нито пък тези на Питър. Това е просто невъзможно.

– Но защо трябва Йегър винаги да е прав? Говорите за него така, сякаш има свръхестествени способности. Всъщност защо трябва все той да командва? Понякога не се ли случва да решите нещо сами?

Думите ù засегнаха Крис. Тя доловия сребристия лед, който се процеждаше през обвиващия го мрак.

– Слушай, Алекс – отвърна той, – нямаш дори понятие как стоят нещата тук. Знаеш само да...

– Крис – Прекъсна го Кинкейд, поставяйки ръка на китката му. – Няма смисъл да се хващаме за гушите. Мисля, че сега е най-добре да си вървиш.

Крис искаше да възрази – Алекс усети това по вирнатата напред брадичка. Но той само кимна отсечено и се изправи. След това навлече палтото си и каза:

– Утре ще дойда да те взема.

– Как? Защо? – попита тя.

– Ще имаш нужда от ескорт – отвърна Крис.

Преди да си тръгнат от кметството, Йегър ù бе предложил да работи в дома за възрастни заедно с Кинкейд – предложение, което всъщност беше заповед. „Вероятно, за да ме държи под око!“ – хрумна ù сега.

– И сама мога да се ескортирам.

– Тук не се прави така, момиче – обади се Джес.

– Но аз нямам нужда от него – възрази Алекс.

– Понякога човек не знае от какво има нужда, докато не го изгуби – отвърна Кинкейд.

Алекс съжали за думите си. Нямаше нищо против Крис, но що за правила бяха това – първо, стражар пред къщата, а сега и този ескорт. Денонощно ли смятаха да я наблюдават? В какво се беше забъркала?

– Слушай, не го приемай лично – рече тя на Крис. – Аз просто...

– Няма нищо. – Кожата около устата на Крис бе побеляла. – Ще изпратя някой друг да те вземе. И без това не мога да бъда на разположение всеки ден.

– Но аз не искам никого.

– Това не го решавам аз – отвърна Крис.

– Да, но той ти е дядо. Поговори с него.

– Не е толкова просто. Правилата са си правила. Длъжни сме да ги спазваме.

– Иначе какво? Ще ме изхвърлите от града ли? – Тя скочи от масата. – Хубаво. И бездруго точно това искам. Тръгвам си още сега. Само ми върнете пистолета и раницата и повече няма да...

– За бога, Алекс, затвори си плювалника – скастри я Джес. – Остарях с пет години само докато те слушах.

Алекс усети плъзналата по шията ù червенина.

– Просто казвам, че...

– Джес – подхвана Крис едновременно с нея, – ако тя не ме иска...

– Млъкнете и двамата. Честно казано, приличате на котки, завързани в чувал. Пък и Алекс изобщо не знае какво иска.

– Я чакай малко – кипна Алекс.

– Единственото, което искаш, е да се дърлиш. Да създаваш конфликти. Влизането в конфликти те кара да си въобразяваш, че можеш да промениш миналото, дори когато от него не е останало нищо друго освен пепел – каза Джес.

Алекс усети как яростта в гърдите ù започва да се уталожва. Джес беше права, дяволите да я вземат. Желанието да се съпротивлява се бе загнездило в нея още от деня, в който научи диагнозата си. За нея да приеме чудовището, означаваше да отстъпи, да се предаде. Ако не се бориш, умираш. Но това, че си тръгна, зарязвайки училището и отправяйки се към Уакамау, не беше ли равносилно на капитулация? Не. Просто бе продължила да се бори по друг начин: отхвърляйки всички доктори, тестове и методи на лечение и поемайки нещата в свои ръце. И от Енергийния срив насам тя се бореше за живота си ден след ден.

И сега какво? Трябваше ли да се примири със случващото се? Не. Защото не бе избрала този живот по собствена воля. Това не беше нейният дом. Това не бяха хората, които обичаше. Вярно, че бяха добронамерени, но си имаха своите причини да я държат тук – сигурна беше в това – и точно сега нямаше намерение да спира да се бори. Щеше да се махне оттук и да намери Том и Ели. Просто трябваше да измисли как.

Но на глас изрече нещо друго, което също беше вярно:

– Просто ме е яд на... на всичко.

– Знам – отвърна Джес. – Нормално е да се чувстваш така, но трябва да се научиш да мислиш за общото благо. А ти, Кристофър, трябва да се пребориш със себе си и да се отпуснеш. Още си много млад, натоварен си с прекалено тежки за възрастта си отговорности и това те изпълва със страх. Но да се придържаш към правилата само защото така трябва, не означава, че те са справедливи. Важното е да се научиш да преценяваш кога си длъжен да ги нарушиш.