Илса Бик - Пепел

Все едно ù разказваше за собствения ù живот. Пред колко специалисти беше настоявала леля Хана? И какво друго представляваха КАМЪЧЕТАТА, онези малки зрънца в мозъка ù, ако не един последен опит? Когато умряха родителите ù, Алекс отказа да повярвя, докато не видя телата им. Леля ù бе против, в което нямаше нищо чудно. След сблъсъка и последвалата експлозия от родителите ù не бе останало нищо друго освен овъглена купчина от почернели кости и прекалено бели зъби. Скръбта ù – толкова малка дума за такова едно чудовищно чувство – беше почти непоносима и Алекс бе започнала да се отнася към всички с някакво гневно отчаяние.

В крайна сметка Джес се бе оказала права: с гнева се живееше по-лесно, отколкото със скръбта. Яростта я караше да си въобразява, че все още може да промени нещо. Че да приемеш, означава да се предадеш.

– Като дойде краят на света – продължи Кинкейд, – хората, на които преди не им е пукало за нищо, изведнъж стават вярващи. Ако в началото е имало едно ядро от вярващи, впоследствие те взимат контрол над останалите. Градът винаги е бил... да, консервативен е подходяща дума. А Съветът е само върхът на айсберга.

– Ами ти? Ти вярващ ли си?

– Аз вярвам в живота и съм достатъчно възрастен, за да мога да приема доброто заедно със злото. Може би опростявам нещата, но ми се ще да вярвам, че върша нещо добро тук. А ако трябва да бъда честен, животът в града е за предпочитане пред другата възможност.

– Ами Джес?

– Тя би желала да – Кинкейд подбра внимателно думите – промени някои неща. Както каза тя, цената за това да останем сами е прекалено висока. Освен това хората се страхуват. Никой не иска да предизвиква вълнения, не и сега. Когато живееш прекалено дълго, идва един момент, в който е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. По принцип съм съгласен с нея, но не мисля, че можем да си позволим алтернативата.

И какво означаваше това? Че всички тези възрастни хора бяха прекалено изморени? Че търсеха хора като Крис? Или като нея? Може би. При положение, че Рул беше собственост на Съвета, а последен арбитър винаги е бил член на фамилията Йегър, тогава Джес щеше да притисне Крис, надявайки се, че той ще се възползва от уважението, което дядо му бе извоювал. И какво щеше да промени така?

– Но Джес може да каже нещо. Да свика събрание или... нещо такова.

Кинкейд я изгледа така, сякаш имаше лимон в устата.

– Тя няма власт. Това са законите на мнозинството, а мнозинството е на страната на Съвета и на Преподобния.

„Тоест мнозинството от мъжете .“

– А ти на страната на Преподобния Йегър ли си?

– По принцип не съм против него. Разбирам логиката му. Ако искаме да оцелеем, трябва да поддържаме реда. Но не съм съгласен с екзекуцията.

„И възрастните твърдят, че ние сме били уклончиви.“

– Ами тогава направи нещо.

– Не е толкова просто, хлапе. Осен това е лесно да критикуваш. Въпросът е дали имаш по-добра идея. А аз не мисля, че имам. Но дори да беше така, не съм правилният човек за тази работа.

– За разлика от Крис, така ли? – Тя поклати глава. – Лена беше права. Защо трябва ние да оправяме вашата каша? Вие сте страхливци.

– Да – отвърна Кинкейд. – Имаш право.

– Едно нещо искам да знам – каза Кинкейд и прехвърли юздите през главата на коня си. – Какво стана в съдебната зала? Имам предвид, след като Преподобния ме изрита.

Тя си спомни предупреждението на Ърнст: „Някои неща е най-добре да останат между тези четири стени“.

– Защо искаш да знаеш?

– Алекс, виждал съм много Пощадени в компанията на Преподобния, но за първи път виждам една от тях да го хваща натясно. А ти определено знаеше какво крие той.

– Просто извадих късмет.

– Глупости. Кажи ми откъде разбра? Освен мен, Съвета и още няколко души никой друг не знае за онова, което крие, и за нещата, които научава чрез... допир .

– Ами... предполагам, че това беше единственото логично нещо.

– Не ми пробутвай тия щуротии. Слушай, не аз съм врагът тук. Искам само да разбера какво става.

– Нали току-що точно ти ми каза да внимавам какво говоря пред неподходящите хора?

– Да, но в случай че не си забелязала, аз не съм един от тях. – Кинкейд се озърна към къщата. Когато проследи погледа му, Алекс забеляза, че Джес ги наблюдава през прозореца. Като видя, че я гледат, възрастната жена кимна лекичко и дръпна пердетата. Тогава Кинкейд попита: – Имаш ли ми доверие?

Въпреки онова, което ù бе казал Ърнст, тя вярваше на Кинкейд почти толкова, колкото и на всеки друг наоколо, може би защото миризмата му ù напомняше за баща ù. Докато разговаряха, това ухание не се бе променило; нямаше дори и следа от парещ дъх, който за Алекс означаваше лъжа. Освен това изглежда, че правеше всичко възможно, за да ù помогне.