Илса Бик - Пепел

– Мисля, че да – каза му тя.

– Значи, сега е моментът да ми се довериш. Как разбра за неговата, както аз я наричам, супердарба. При него става чрез допир. Ами при теб?

Тя облиза устни.

– Надуших я.

Веждите на мъжа се извиха въпросително.

– Надушила си я? С носа ли?

Алекс кимна.

– По същия начин разбрах, че Харлан е там. Той има... имаше много типична миризма, която не мога да сбъркам с друго.

– Казваш, че Йегър излъчва миризма? И ти си я надушила ?

– Така, както го казваш, звучи сякаш става дума за телесна миризма, но... в общи линии, да. Всеки човек има някаква миризма. При някои хора тя е по... – започна да търси подходящата дума – ...концентрирана, отколкото при други. Мисля, че в повечето случаи надушвам не друго, а начина, по който се чувстват. – Тогава разказа на Кинкейд за внезапните проблясъци на паметта. – Миризмата извиква у мен някакъв спомен, който е свързан с определено чувство, и по този начин разбирам какво изпитват. Но не винаги се получава, защото има неща, които просто не мога да назова. Например... миризмата на катерица си е миризма на катерица.

– Аз имам ли?

– Аха. Ти миришеш на кожа и на – замисли се тя – бебешка пудра.

– Кожата, добре. Макар че бебешката пудра щеше да е проблем, ако не бях такъв стопроцентов мъжага – ухили се той. – Ами Преподобния, каква е неговата?

– Непроницаема. Като изключително плътна мъгла или, нали знаеш каква е миризмата на изпотеното стъкло, някак студена. Отначало не можах да го разгадая напълно, но когато се досетих за тази негова способност , стори ми се, че това го изненада, защото изведнъж сякаш нещо се пропука и тогава усетих миризмата на дъжд. Според мен това означава, че навън е валяло дъжд, когато онова нещо се случи.

– Така е – отвърна Кинкейд. – През онзи ден тук наистина валеше. Миризмата на стъклото също е интересна. Как си я обясняваш?

– Мисля, че е гледал през прозореца.

На устните на Кинкейд заигра усмивка.

– Да, това също е вярно.

– Откъде знаеш?

– Защото, когато онова нещо се случи, седях точно до него.

– И къде беше това?

– Там, където живеехме, заедно с всички останали Изцерени – отвърна Кинкейд. – В дома за възрастни, в крилото за болни от Алцхаймер.

Алекс ахна от изумление:

– Бил си пациент на хосписа? И си имал Алцхаймер?

– Да. Защо мислиш, че ни наричат Изцерените? Не бях пред умирачка, но бях близо. Шести стадий. Не мога да ти опиша колко смаян бях, когато една сутрин се събудих с пелени. Но слава богу, бяха сухи.

– Как можеш да се шегуваш с такова нещо? – Не можеше да пропъди от съзнанието си гледката как Кинкейд се изпуска в панталоните си, а от устата му текат лиги. – Изобщо не е смешно.

Кинкейд сви рамене.

– На моята възраст се научаваш да не приемаш нещата прекалено на сериозно. Но както и да е, събудих се пред панoрамния прозорец, завързан за една инвалидна количка, а санитарят, млад човек на около трийсет, беше неподвижен като камък. Трябва да пробваш да се освободиш от онези проклети ремъци без чужда помощ. Тия измишльотини са нещо като усмирителна риза за изкуфели старци. Да го видим Худини как ще се измъкне от тях. Едва не се удуших. – Той я погледна и се засмя. – Знаеш ли, ако не си затвориш устата, можеш да завъдиш мухи.

– Колко общо бяхте?

– Изцерените ли? Само петима заедно с мен и Преподобния.

– Ами ти... можеш ли да усещаш...?

– Не. Аз съм си аз. Освен Преподобния има само още един човек, който умее нещо подобно. Той чува звуци на голямо разстояние, горе-долу като прилепите, но с повече нюанси, което може да се окаже доста полезно. Но ти си единствената, която е в състояние да ги усети. В това отношение приличаш на кучетата, които усещат миризмата на Пощадените. – Той я изгледа, примижал леко с едно око. – Но теб те възприемат като приятел. Дори нещо повече, готови са да те защитават . Така че в теб сигурно е настъпила и друга промяна. Може би е въпрос на феромони.

Думата ù звучеше познато. Беше я чувала по биология...

– Какво представляват те?

– Вещества, произвеждани от тялото, които излъчват специфични миризми и задействат специфични реакции. Доколкото знам, има ги при всички животни. Както и при доста насекоми. По този начин общуват пчелите и мравките, например. – Устните на Кинкейд се извиха в тъжна усмивка. – Винаги съм смятал, че жена ми ухае на лилии. Пазих дрехите ù дълго, след като почина. А когато влизах в дрешника ù, се чувствах, сякаш ме прегръща.