Илса Бик - Пепел

– Просто съм изморена. – Алекс преви рамене, когато вятърът заграби шепа замръзнал сняг и я запрати в блестяща вихрушка в светлината на фенера им. На няколо крачки пред тях зърна широкия силует на стражаря и участъка заснежена земя, който отразяваше студената бяла светлина на фенера му.

– Съжалявам за това, което се случи – каза Сара.

– Какво се е случило?

– В кметството.

– Целият град говори за това как си разпознала онзи мъж, Харлан. Питър ми разказа, че Харлан изоставил онова момиченце съвсем само.

– Да, Ели – отвърна Алекс, чувствайки се леко засрамена, тъй като в момента не мислеше за Ели, а за Кинкейд. За един провинциален лекар, както сам се нарече, беше достатъчно умен, за да се досети за чудовището. Можеше да го излъже – все пак нямаше начин Кинкейд да надникне в мозъка ù. Но когато му каза, изпита известно облекчение.

После Кинкейд бе отбелязал някои интересни неща за чудовището: „Не знаеш дали туморът е изчезнал, умъртвен или латентен. Може Енергийният срив да го е изпържил. А може електромагнитните импулси да са го преорганизирали и по този начин от деструктивен да е станал функционален, като още един дял на мозъка“.

А може би и двете. Помнеше колко зле се чувстваше след атаките, сякаш след химиотерапия. Тогава бе предположила, че Енергийният срив е виновен за това, но нали мозъкът ù беше натъпкан с КАМЪЧЕТА, с едно ново и експериментално лекарство. Барет не бе успял да накара КАМЪЧЕТАТА да изхвърлят своя смъртоносен товар; светлинната проба не бе дала резултат. Но светлината беше само видимата част на електромагнитната радиация – друг вид електромагнитен импулс. Може би Енергийният срив с помощта на всички онези електромагнитни импулси се бе оказал достатъчно мощен, за да задейства КАМЪЧЕТАТА. В резултат на това чудовището беше умряло, или бе претърпяло някаква промяна, също като нея.

Не можеше да сподели никое от тези неща със Сара.

– Всичко е наред. Тоест, не съвсем. Разбирам защо Крис не се съгласи да тръгне да търси Ели, но... – Тя изпусна една въздишка и вятърът я отнесе. – От това не се чувствам по-добре.

Сара запази мълчание, докато чакаха Призрак да приключи.

– Мисля, че правят, каквото могат – рече накрая тя, – за да ни осигурят дом и всичко останало.

– Но това не ни прави нито щастливи, нито свободни.

– Не забравяй, че онези хора се опитаха да те убият – изтъкна Сара. – И съм сигурна, че стига да можеха, някои от тях биха избили всички ни.

Лари: „Вие сте застрашен от изчезване вид“.

– Но кой ще остане тогава? Лена беше права. Те имат нужда от нас. Нима не си ги виждала? Те са толкова стари. А с течение на времето съвсем ще грохнат. И тогава ще имат нужда от грижите ни.

– Е, не съм убедена, че това е единствената...

В този миг отекна далечна стрелба от оръжие. Изстрелите звучаха начесто, почти се застъпваха. „Пушки!“ – помисли си Алекс. Призрак се стресна и се опита да се шмугне между краката на Алекс, ала единственият резултат беше, че оплете повода около прасците ù. Откъм края на пресечката стражарят се завтече към тях.

– Готови ли сте, момичета? – попита той. Кучето му, дългокосмест помияр, се приближи към тях и търпеливо се спря на едно място, при което палето увисна на врата му и взе да се гърчи, все едно казваше: „Толкова се радвам да те видя“.

– По кого стрелят? – попита Алекс.

Стражарят сви рамене и едновременно с това поклати глава.

– Може би по Променените, въпреки че напоследък не ни притесняват толкова. Десет към един, в полза на нападателите. Има нощи, в които се опитват да нахлуят през гората. Тъпа идея, мен ако питате.

– Защо? – поинтересува се Алекс.

– Защото освен това нападат през нощта – обясни Сара.

– Двоен риск, двойно удоволствие – рече той, пристъпвайки с танцова крачка. – Завардили сме целия периметър, затова трябва да минат през Зоната, да се промъкнат покрай Променените и да проникнат, без да ги хванем. Могат да го направят единствено денем, да се скрият в Зоната и да чакат. Ако не успеем да ги спипаме през нощта, тогава ги хващаме на разсъмване.

Е, това обясняваше изстрелите, които Алекс бе чула през онази сутрин. Идеята за стражарите, които претърсват горите и стрелят по безпризорните, я изпълни с безпокойство. Сигурна беше, че това не притесняваше Питър. Ами Крис? Дали сега не беше сред тях?

„И какво, ако е там? – Изведнъж я обзе нетърпение. – На кого му пука какво мисли Крис или къде се намира?“

Въпреки това мисълта за него се загнезди в съзнанието ù, но онова, което я ядоса още повече, беше чувството, което изпита, щом си представи, как Крис се излага на риск някъде там в мрака.