Илса Бик - Пепел

– Какво му има на Крис? – попита тя. – Той добре ли е?

– Това не е твоя работа – отвърна Джес, след което се обърна към Алекс: – Ти си една неблагодарна и много глупава млада жена. Но докато си тук, ще се научиш да си мълчиш и да спазваш правилата.

Какво, какво ? Да спазва правилата ли? Изумлението ù премина в гняв.

– Само преди пет секунди каза, че правилата...

– Не си позволявай да ме поправяш! – сряза я Джес и махна ядосано с ръка. – Казах да си мълчиш , млада госпожице. Престани да дрънкаш за неща, които не разбираш. Ясна ли съм?

Очите на Сара се ококориха като палачинки. Алекс се чувстваше унизена. Идеше ù да потъне в земята от срам.

– Да, госпожо.

– Отлично. – Джес удостои Алекс с леден поглед. – Много се радвам, че се разбрахме. А сега съм сигурна, че все някъде има нещо полезно, което трябва да се свърши. – С тези думи излезе от стаята.

– Уау – обади се Кинкейд след миг. – Сигурен съм, че муха да бръмне, ще се чуе.

Кинкейд махна отрицателно с ръка, когато Сара му предложи още една чаша чай.

– Не, благодаря. Трябва да се връщам. Алекс, ще повървиш ли за малко с мен?

Алекс не обели нито дума, преди да излязат навън и да поемат по алеята пред къщата. След това вдигна поглед към Кинкейд и рече:

– Защо беше всичко...

– Тихо. – Кинкейд вдигна предупредително пръст, при което тя забеляза стражаря пред къщата, който се изправи от мястото, където клечеше. Кинкейд посочи с палец през рамо. – Тя е с мен, Грег. Ако искаш, вътре има горещ чай. Кажи на Джес или Сара да ти налее една чаша.

– Ами Тори? – Грег пухтеше като парен локомотив. Той беше по-малък от Алекс, на около четиринайсет, с ореол от тъмнокафеви къдрици, които се подаваха изпод плетената му шапка. От силния вятър бузите му бяха поруменели. – Тя вътре ли е?

– Не, но скоро трябва да се върне. Със сигурност ще се радва да те види. – Кинкейд потупа момчето по рамото и додаде: – Хващам се на бас, че ще намери от какво да приготви един-два сандвича.

– Би било добре. Ако смяташ, че няма да стане проблем. И че Крис няма да се върне. Изглеждаше достатъчно ядосан да раздава шамари.

– А, мисля, че днес няма да го видим повече.

– Добре тогава. – Грег посочи към своя златист ретривър, чиято рунтава опашка и гъста козина беше спластена от лед и сняг. – И без това на Дейзи ще ù трябва време да се поразмрази.

– Тогава влизай вътре, преди да си умрял от студ – отвърна Кинкейд. Кобилата на Алекс, Хъни, беше прибрана в един голям гараж, превърнат в конюшня, малко по-надолу по улицата. Кинкейд, чийто кон стоеше вързан за едно дърво до тротоара, развърза повода, след което хвърли поглед през рамо, видя, че Дейзи и Грег влизат в къщата, и рече на Алекс:

– Добре ли си?

– Да – отвърна тя. – Но беше ужасно унизително.

– Ето какво става, когато се държиш като магаре.

– Много мило.

– Ще го преживееш.

– Но какво беше всичко това? В един момент Джес се нахвърля върху Крис затова, че не нарушавал правилата, а в следващия крещи на мен затова, че трябвало да ги спазвам.

Кинкейд хвърли още един поглед през рамо.

– Виж, прекалено дълго е да ти обяснявам сега, но на твое място щях да внимавам какво казвам в къщата.

– Но защо?

– Да кажем, че има няколко... фракции. Хората взимат различни страни. Много от тях са недоволни от положението в града, така че не би желала неподходящите хора да говорят с други неподходящи хора.

Фракции? Неподходящи хора?

– Какво става тук? Това да не е някакъв култ или една от онези религиозни... – Опита се да намери правилната дума. – Нали каза, че не сте мормони, но приличате на амишите? Това да не е някаква странна секта? Всичко изглежда прекалено крайно . – Това не беше думата, която търсеше. Тогава обаче осъзна със закъснение, че ако Кинкейд беше един от последователите, вероятно бе успяла да го обиди. Хрумна ù да му се извини, но в крайна сметка реши, че няма да има смисъл.

Кинкейд я изучаваше с поглед в продължение на няколко секунди.

– Бих могъл да се засегна, като се има предвид, че някои от най-добрите ми приятели са амиши. И те не са нито шантави, нито някакъв култ. А много мили и добри хора.

– Знаеш какво имах превид.

– Да, знам – отвърна той, но не се усмихна. – Нямам претенциите да разбирам всичко. Но като лекар съм виждал какво става, когато хората са подложени на силен стрес. Това невинаги изважда на показ най-доброто у тях. Когато са изплашени, хората стават агресивни! И вършат неща, на които не са вярвали, че са способни. Правят всякакви пазарлъци и компромиси само и само да оцелеят; търсят чудотворни лекове и са склонни да повярват едва ли не на всичко, което им дава надежда. Но трябва да видиш какво се случва, когато надеждата се изчерпа. Някои от тях стават наистина брутални. Обръщат се един срещу друг, а понякога стават най-големите врагове на самите себе си.