Илса Бик - Пепел

– Благодаря – отвърна признателно Ели. Тя отпи две огромни глътки, пресушавайки почти изцяло шишето, след което погледна уплашено към Алекс.

– Продължавай – каза Алекс. – Не се тревожи. Нали имаме цяла река?

– Аха. – Ели изпи и последната капка вода от шишето. – Благодаря.

– Няма защо – отвърна тя. – Е, как върви? Стръвта в кутийката ли я носеше?

– Ъхъм. Добре върви.

– Откъде знаеш, че това място е подходящо?

– От дядо ми.

– Защото е вир ли?

– Ъхъм. Каза ми, че винаги трябвало да хвърляш от долната страна на бента, а не от горната... – Ели продължи да бърбори, но Алекс я слушаше само с половин ухо, докато се напъваше да измисли как да повдигне въпроса и да ù каже: „Виж, следващия път, когато решиш да се поразходиш, би ли ми казала и, между другото, стой далеч от глока“.

– И тогава са готови за ядене – завърши разпалено Ели.

„Готови за ядене.“ Последните думи привлякоха вниманието ù. Устата на Алекс се изпълни със слюнка, спазъм сви стомаха ù. Ако Ели наистина успееше да хване една или две риби... Едва не простена на глас.

– Знаеш ли как да ги сготвиш?

– Разбира се. Ти не знаеш ли? Нали баща ти те е научил на всичко.

– Не и на това.

– О! Ами изчистваш люспите. С нож. А след това разпаряш стомаха, за да извадиш червата.

– Гадост. – Отвращението ù бе искрено.

– Не е чак толкова зле – отвърна Ели небрежно. – А червата ги пазиш за стръв.

– Значи си го правила? – Алекс беше дълбоко впечатлена.

– Ами, да. – Изражението на Ели граничеше с върховно самодоволство. – После промушваш пръчка през устата на рибата чак до другия ù край, изпичаш я на огъня и накрая си я хапваш като царевица на... Алекс? Добре ли си?

– Аз... – започна Алекс, но тогава миризмата се появи отново, остър повей, от който косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.

– Алекс, какво... – Ели плъзна поглед до една точка над рамото на Алекс и очите ù се разшириха. – О!

Алекс знаеше какво е видяло момичето. След време щеше да реши, че всички тези приказки за храна бяха станали причина за последвалите събития. И че историята можеше да се развие другояче, ако не се беше размечтала за риба, печена на шиш.

С блъскащо в гърдите сърце Алекс се обърна, но вече знаеше какво има там.

Едно куче.

На няколко крачки от десния бряг на реката стоеше едно проскубано, изпосталяло, окаляно и нещастно на вид коли. От протритата каишка на кучето висеше къс наръфано въже. Щом забеляза, че Алекс го наблюдава, животното размаха напред-назад мръсната си опашка и изскимтя.

– Ах – възкликна Ели. – Трябва да си е прегризало въжето. Или пък може някой да го е изгубил. Сигурно е много изплашено и гладно.

Алекс си помисли, че Ели вероятно има право. След оня разговор за дивите кучета миналата вечер отначало се уплаши, че колито може също да е подивяло. Но това куче изглеждаше опасно, колкото и Ласи[10].

– Здравей, момиче. – Нямаше представа дали е момиче, или не, но ù хрумна, че кучето няма да е чак дотам придирчиво по въпроса. – Как си? Какво търсиш тук?

Кучето размаха опашка във въздуха, след което залитайки, пристъпи първо напред, а после назад.

– О, Алекс, изглежда, че е ранена. – Дървото под Алекс се разтресе, когато Ели се примъкна напред, за да погледне по-отблизо. – Има кръв.

Наистина имаше. Засъхнало, ръждивочервено петно личеше на задницата на колито.

– Някой я е прострелял. – Ели остави въдицата, завъртя се полека и пое бавно към Алекс – Трябва да ù помогнем. Ела тук, момиче, всичко е наред, нищо лошо няма да ти направим. Всичко е наред. – Движението бе едва доловимо, но може би все още я преследваше споменът за онова кафяво петно, изгубило се в гората преди четири дни, тъй като Алекс стрелна поглед към гъстия храсталак току зад колито и тогава стомахът ù се преобърна.

А там зад гъстия къпинак, залегнало досами земята, дебнеше друго куче. Животното беше мръснокафяво с огромна озъбена глава. Приличаше на много едър помияр. Извънредно едър.

А от него се носеше миризма на опасност.

Навярно забелязало движението на очите ù и усетило, че нещо е на път да се обърка, колито издаде кратко, почти закачливо скимтене.

– Иска да си играят – засмя се Ели.

Сега, когато знаеше какво търси, Алекс започна да претърсва с трескави очи гората вдясно и вляво от колито. Скрити в гъсталака, успя да различи още две кучета: мърлява хрътка на петна и проскубана немска овчарка, едното ухо на която приличаше на мръсна дрипа.