Илса Бик - Пепел

– Добре ли си?

– Да. – По лицето на Ели се четеше смесица от надежда и смъртен ужас. – Мъртво ли е? Дали ще се удави?

– Не. – Тогава Алекс проследи с поглед хрътката, която се опитваше да се добере до брега и десет секунди по-късно излезе в плитчините отдясно. По хълбоците ù се стичаше вода, разлетяла се в ореол от пръски около животното, когато то се изтръска. А в следващия миг вече взимаше на подскоци височината към брега. – Ето го, връща...

– Алекс! От лявата ти страна! Внимавай!

Овчарката се придвижваше по дънера на дървото, докато колито наблюдаваше в безопасност от сушата. Тогава вниманието ù привлече движение отдясно и ето че там стоеше огромният помияр. Животното предпазливо постави лапа върху дънера, след което направи крачка напред, а после и още една.

„Не!“ Кучетата настъпваха от две страни и тя си даваше сметка, че няма да може дълго да ги държи на разстояние. Ако Ели не беше изгубила глока, тогава би могла да...

В този миг от гората се стрелна нещо – то беше толкова бързо и препускаше с такава скорост, че Алекс успя да различи само неясно кафяво петно, което скоро придоби очертанията на още едно куче.

„Не, не, стига толкова.“ Тогава обаче долови миризмата му и се сепна. „Я, чакай малко. Това не е ли...“

– Мина! – нададе радостен вик Ели. – Мина!

Хрътката усети, че нещо не е наред. Тя понечи да се обърне, но беше твърде късно.

Мина се блъсна в кучето, влагайки в атаката цялата мощ на тялото си, при което хрътката се изтърколи. С квичене тя се преметна непохватно презглава, приземявайки се по гръб с ритащи във въздуха крака и изложена на показ шия. Мина стрелна напред глава като змия и в мига, в който челюстите ù се сключиха на врата на хрътката, квиченето пресекна. Останало с прегризан гръклян, кучето не издаде нито звук повече. Краката му продължиха да ритат безпомощно във въздуха, докато накрая с едно рязко завъртане на главата Мина не изтръгна гръкляна на животното. От врата му изригна мощен фонтан от кръв...

– Алекс, внимавай! – изпищя Ели.

Сепната, Алекс се извърна и видя, че към нея се носи огромна черна сянка. Помиярът се хвърли напред с разтворени челюсти и ако Алекс не бе вдигнала дясната си ръка тъкмо навреме, това щеше да бъде краят. Тоягата попадна в зиналата паст на кучето, то стисна челюсти и разтърси гневно глава.

Останала без дъх, Алекс пусна тоягата и усети, че залита, при което светът около нея се наклони застрашително на една страна. Направи отчаян опит да се залови за дънера, сподирена от крясъка на Ели, но ръцете ù се изплъзнаха.

Строполи се в реката, а от сблъсъка с водата въздухът излетя от дробовете ù с болезнено свистене. Бучащата вода, толкова студена, че кожата ù пламна, я погълна цялата и тогава пред очите ù се мерна остър ръб и тя удари главата си в прикована за дъното скала. Изплашена и зашеметена, отвори уста в несъзнателен, импулсивен опит да поеме въздух. Леденостудена вода нахлу в устата ù и започна да пълни гърлото ù. В пристъп на ужас Алекс усети как мускулите на гърлото ù се свиват, стягат и схващат, а потокът вода към дробовете ù спира, както когато завърташ кранчето на чешмата. Водата вече я нямаше и тя престана да се дави.

Сега обаче се задушаваше.

Зрението ù лумна в аленочервено. Загубила ориентация, с пламнали бели дробове, тя започна да бълва вода в дива, задушаваща паника, и се устреми към една далечна светлинка, която реши, че трябва да е повърхността. Зарита отчаяно с крака, тъй като водата теглеше надолу натежалите ù ботуши и впиваше алчни пръсти в дрехите ù, опитвайки се да я завлече на дъното.

Разсече с тяло повърхността на водата и усети върху лицето си режещия допир на въздуха. Закашля се, отметна глава назад и с широко отворена уста вдиша една-единствена мъчителна глътка въздух. С бучаща в ушите кръв, но с прояснено зрение, тя осъзна, че се бе завъртяла с лице към течението и сега се носеше с шеметна скорост надолу по реката. Порой от камъни и клони изникна на пътя ù, устремили се право към лицето ù. Нямаше време да се обърне по гръб, никакво време!

Реката я тласна в лабиринта от камъни. В момента на сблъсъка усети силна експлозия в лявото си рамо, от което болката плъзна чак до върховете на пръстите ù, сякаш от електрошок, но това беше и мигът, в който осъзна две неща.

Заседнала сред скалите в почти хоризонтално положение, усещаше как реката я засмуква и тегли нататък, но с изненада установи, че лежи в плитчините, в не по-дълбока от две педи вода, вперила поглед в небето...