Илса Бик - Пепел

Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката ù, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката ù около дънера се охлаби; усети как брадичката ù среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.

– Алекс!

– Нищо ми няма – отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата ù бе изтръпнала от болка. Пръстите ù се сключиха в желязна хватка около клона.

– Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай . – Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире ù. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“

– Алекс, докъде... докъде искаш да стигна?

Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.

– Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.

– Но какво си намислила? Какво ще правим?

Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.

– Почти стигна – обади се Ели. – Размърдай си задника.

Накрая Алекс така се тръшна на клона, че усети вибрацията да преминава през цялото ù тяло. Клонът простена и се огъна под тежестта ù, подобно на лък с опъната тетива, и Алекс затаи дъх в очакване на момента, в който ще се счупи, а главата ù ще срещне острия ръб на скалата отдолу...

Клонът се олюля и проскърца като нечия стъпка в обитавана от духове къща, но не се счупи.

– Ели, ще ми направиш ли малко място? – попита тя, след като си отдъхна облекчено.

– Да. – Когато Ели се затътри нататък, дървото в ръцете на Алекс потрепери, а върху кората се появиха вълнички и процепи. Този път дървото възнегодува с остро изскърцване – звук, който се чува, когато се опитваш да отвориш набъбнала от влагата дървена врата в горещ летен ден.

– Това е достатъчно. – Може би дори повече от достатъчно, но така поне имаше достатъчно място за маневриране. Тогава погледна наляво и видя, че огромният помияр вече е преминал от другата страна и измерва с очи дънера. После се озърна надясно и с вледеняващ кръвта страх забеляза, че хрътката се намира вече на половината път до разклонението, само на двайсет стъпки от тях. – Ели, дръж се здраво, ама много здраво.

– Алекс? Какво смяташ да правиш?

Не ù отговори. Вместо това обви крака около клона и сключи глезени отдолу. Лявата ù ръка обгърна дървото, а дясната се отпусна надолу, стиснала здраво импровизираната тояга.

На десет стъпки от нея, точно на разклонението, хрътката се поколеба. Намираше се достатъчно близо, за да забележи, че ирисите на кучето са мътнокафяви, а бялото около тях е кървясало. Черните бърни се разтеглиха с ръмжене и разкриха пожълтелите му зъби. След това животното пропълзя още една стъпка напред, после още една и още една...

Алекс замахна.

Тоягата разсече въздуха със свистене. Хрътката я видя, направи опит да се извърти и да я захапе, но беше твърде късно. Назъбеният край на тоягата фрасна кучето в ребрата със сила, достатъчна да ги строши, след което животното заскимтя и задраска с нокти по кората на дървото, опитвайки да се задържи отгоре. С нестихващ вой кучето се изтърколи от дървото и разцепи водата с мощен плясък, който вдигна висок гейзер, сякаш корона от лед.

„Да!“ Във вените ù се вля силно въодушевление. Алекс се извърна да погледне през рамо и тогава видя черната глава на кучето, лъщяща като мазна кожа, да се носи на повърхността, но течението беше силно, а животното се намираше вече на цели двайсет стъпки надолу и продължаваше да набира скорост. От краката на Ели се стичаше вода.