Илса Бик - Пепел

В един миг беше дълбоко заспала, а в следващия отвори рязко очи, напълно разбудена, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Светлината в заслона бе избеляла, денят се процеждаше през пролуките в тавана от борови клони. Отвън долиташе сутрешното цвъртене на птиците. Въпреки ниско нахлупената качулка на суичера, лицето ù бе замръзнало, носът ù представляваше бучка лед, но тогава долови шепота на вятъра сред дърветата и усети как облизва лицето ù с обещание за вода.

„Един момент.“

Повдигна се на лакти и тогава разбра защо ù беше толкова студено. Защо бе усетила повея на вятъра.

Шумата, с която най-грижливо бе затулила отвора на заслона, сега я нямаше. Отвън проникваше дневна светлина... и Алекс видя, че е сама. Чантичката ù беше там, ала раницата на Ели и глокът бяха изчезнали.

Тя изпълзя с такава бързина от заслона, че хоризонталната греда на покрива се сгромоляса. За част от секундата установи, че огънят изглеждаше, както го бяха оставили. Значи Ели не бе правила опити да го подклажда сама.

– Ели? – извика тя. А после и по-силно: – Ели?

В отговор получи точно каквото очакваше: нищо. Но тогава усети отново влагата и разбра, че вятърът бе сменил посоката си. Дори нещо повече, осъзна, че реката се намираше много по-близо, отколкото бе предполагала.

След не повече от три секунди, пристегнала чантичката на кръста си, Алекс тичаше презглава надолу по пътеката.

До нея достигна клокочещият звук на вода, течаща между скалите. След още десет крачки през един обрасъл с трепетлика участък се откриха разпенените бързеи на реката. При вида на толкова много вода разсъдъкът ù се замъгли. Идеше ù да се втурне напред и да натопи лице вътре, не, идеше ù да се гмурне цялата и да пие до насита.

„Спокойно, само по-спокойно.“

Тя отви капачката на шишето, напълни го с вода, пусна вътре една пречистваща таблетка, зави капачката обратно и силно го разклати. След седем минути можеше да пие, колкото ще.

Реката течеше широка – шейсет, седемдесет стъпки – с множество спускания и водопади, които се редуват в продължение на петдесетина метра, преди да се укроти в скалистите плитчини. Преплели клони, три трепетлики лежаха напречно на течението от нейната страна на реката, където брегът беше доста по-стръмен, а земята – нестабилна. Повалените дървета служеха като бент, образувайки дълбок вир, но не в центъра, а вдясно на реката, така че водите ù се вливаха в оформилия се отляво естествен каменен канал. Четвърто дърво бе надвиснало над реката. Някъде по средата стволът му се разделяше, образувайки V-образно разклонение, чийто по-дебел и здрав край стърчеше над вира.

На това място седеше Ели, стиснала въдицата с две ръце и сгушила глава между раменете си заради студа. Краката ù висяха на петнайсет стъпки над водата. Отворената кутийка със стръвта лежеше в мрежата от по-тънки клончета от лявата ù страна. А глокът, затъкнат в кобура, кротуваше вдясно от нея.

Щом я забеляза, Ели ù хвърли поглед, който Алекс с лекота разчете: „Моля те, не се сърди.“ За своя изненада Алекс не беше ядосана, но се безпокоеше как ще свали Ели оттам, без и двете да свършат в реката. Не беше трудно да пропълзи по дънера, но дървото беше хлъзгаво заради покрилия го скреж и леденостудено. Усещаше как мускулите на бедрата ù се свиват при допира със замръзналата кора. Изобщо не умираше от желание да разбере доколко стабилно е това нещо. Всяко изпукване, всяко разклащане изопваше нервите ù до крайност и тя очакваше с ужас да чуе фаталното ХРЯС .

Спря на около шест стъпки от мястото, където седеше Ели.

– Наистина ли смяташ, че ще клъвне? Много е студено.

– Дядо казва, че рибата също огладнява. – Сякаш за да докаже гледната си точка, Ели дръпна въдицата, нави влакното с макарата и разгледа малкото оранжево топче, закрепено на кукичката.

– Какво е това? Не ми прилича на червей.

– Яйчна торбичка – отвърна Ели.

– Наистина ли? – Алекс би могла да запише на гърба на кибритена кутийка всичко, което знаеше за риболова, което определено бе пропуск в познанията ù за горските пущинаци. – Нещо като суши ли?

Забеляза, че Ели се замисли, след което детето рече:

– Нещо такова. И все пак се съмнявам, че би искала да го опиташ. – Ели я стрелна с угрижен поглед. – Не съм имала намерение да го крия от теб.

– Знам. – Тя отви капачката на шишето и отпи една глътка. Водата беше толкова студена, че направо мозъкът ù замръзна, а когато ледената течност опари гърдите ù, преди да избухне в стомаха, дъхът ù пресекна. Никога през живота си не бе вкусвала нещо по-прекрасно и тя отпи още една глътка, а после и още една, въпреки болката. Ако не беше Ели, щеше да продължи да пие. Това, да подаде бутилката, ù струваше усилие на волята. – Пий – рече на момичето. – Преди да тръгнем, ще напълним шишетата.