Илса Бик - Пепел

Когато спряха за почивка, през цялото време Ели седя с отнесен поглед, докато накрая Алекс не я придума да тръгнат отново. Въпреки че си позволяваха едва по половин чаша вода на ден, сега в шишето на Алекс бяха останали само две глътки. До реката имаше още много мили, което ги поставяше в огромна беда.

И то заради онова проклето разклонение на пътя.

Алекс стоя там няколко секунди, напълно оглупяла от изумление. Пътеката, минаваща през долината, бе обозначена със синя маркировка, избеляла до такава степен, че от сълзящата дървесна смола бе станала сива. Освен това онази разнебитена табела беше единствената, на която се натъкнаха по пътя си. А сега и това разклонение с избелялата синя маркировка на двете пътеки, всяка от които обрасла с гъст буренак. Никоя от тях не даваше признаци, че наскоро е била използвана.

– Кой път ще изберем? – попита накрая Ели.

Тогава от паметта ù изплува нещо, което баща ù обичаше да казва: „Попаднеш ли на вилица[9] на пътя, вземи я!“.

– Какво искаш да кажеш?

– Това е шега – отвърна Алекс. И все пак този спомен я наведе на една идея.

– Какво правиш? – попита Ели.

– Просто... почакай. – Алекс затвори очи и пое дълбоко въздух. Долови собствената си миризма, каква изненада! Дни наред бе киснала в потта си, оставила по кожата ù смъдящ скреж, страните ù бяха сухи като пергамент от солта, устата ù лепнеше, а езикът ù бе толкова подпухнал, че едва успя да преглътне желатина, който бе погълнала неразтворен, за да пести вода. Долови също така отличителната миризма на Ели, както и уханието на гората с нейния букет от аромати: острия боров дъх на терпентин и сухия мирис на мъртви листа. И тогава го усети: едва доловим повей на влага.

Тя отвори очи.

– Насам – рече тя и посочи лявото разклонение.

– Сигурна ли си?

– Доколкото е възможно. Хижата се намира на североизток, а слънцето е зад нас, леко вляво. Ако поемем надясно, значи да тръгнем на юг, а това не е правилната посока.

Вървяха чак докато денят не започна да преваля, а залезът запали небето с онова особено кървавочервено сияние. Миризмата на влага се усили или може би това се дължеше на силното ù желание. Алекс би продължила да върви, ала се беше мръкнало и Ели беше изтощена до пълна изнемога, а последното, което им трябваше, беше момичето да изкълчи глезен или да счупи крак.

Алекс свали чантичката си от кръста си и подаде на Ели шишето с водата.

– Вземи. Аз ще се погрижа за заслона.

– Не съм жадна – поклати глава детето.

– Изпий я, Ели. – Алекс приглади шумата на земята. – Утре ще стигнем реката. Вече сме близо.

– Но за теб няма да остане.

– Не се тревожи за мен – отвърна Алекс по-скоро по навик, а не защото го мислеше. С пълни ръце, тя се вдигна на крака, но внезапно изпъшка в пристъп на световъртеж.

– Алекс?

– Добре съм. – Пълни глупости! Беше обезводнена и в момента караше на последни издихания. По лицето ù бе избила пот, а цялото ù тяло трепереше от треска и слабост. Изчака, докато се увери, че няма да припадне, след което се примъкна до рамката от клони, която бе стъкмила в подножието на един бял бор. Изсипа шумата от ръцете си и я избута вътре в заслона. – Просто съм изморена. Хайде, пий.

Ели се поколеба, но въпреки това изцеди в гърлото си последната останала им вода. Видът, клокочещият звук и уханието на тази прекрасна течност беше направо болезнено. Усещаше го с мозъка на костите си. Алекс се извърна, мушна се в заслона и се зае да подрежда леглото им от шума.

„Утре ще има вода – помисли си яростно тя. – Просто се съсредоточи върху...“

Отвън се разнесе тихо ридание и Алекс сви вежди.

– Ели?

– Аз... – рече сподавено момичето. – Аз...

Обезпокоена, Алекс бързо изскочи от заслона.

– Какво има?

– А-аз съжалявам . С-съжалявам за всичко. – Лицето ù се сгърчи, но сълзи нямаше, тъй като беше прекалено обезводнена. – А-аз с-съм в-виновна.

– Никой не е виновен. Всяка от нас прави каквото може.

– Но не и аз ! Аз отк-краднах х-храната ти, а ти ми д-даваш водата си. Не умея да върша нищо важно. А ти п-палиш огъня и казваш по к-кой път да в-вървим. Ти можеш да правиш всичко !

Алекс изненада дори себе си, като каза:

– Значи трябва да направим нещо по въпроса. Хайде, ще ти покажа как се пали огън със скорбяла.

Ели вдигна сепнато очи и преглътна сълзите си:

– Наистина ли?

– Да. Наистина. – Какво ù бе казала леля Хана? „Не се съмнявам, че си оправна.“ Кадърността на Алекс беше най-добрата ù защита срещу чудовището. А може би не ù даваше нищо друго освен излюзията за сила, но тя никога не би се примирила с чувството на безпомощност. Тя смушка лекичко момичето. – Хайде, да потърсим гориво.