Илса Бик - Пепел

„Боже, все едно са животни!“ Мисълта за това я накара да потръпне. Ами онази ужасна миризма? Вонеше на… не беше сигурна… прегазено животно, само че онова зловоние беше някак старо . Не, това не беше точната дума.

Децата миришеха на... подивяло . Тя бяха подивели. Приличаха на зомбита – само дето бяха живи, а не се връщаха от смъртта. Или пък може би бяха умрели, след което... Не, това е невъзможно. Или напротив? Боже, нямаше никаква представа. Знаеше само, че цялата им електроника се бе изпържила, както всъщност и мозъците им. Мозъците на всички тях бяха дали на късо: на животните, на онези деца, нейният и на Ели. Досега смяташе, че тя е единствената, претърпяла промяна – тъпо предположение, но до този момент не бе разполагала с достатъчно факти. Божичко, изобщо не ù бе минало през ума, че Енергийният срив може да е обхванал по-голяма територия: не само планината, но също и долината. Планината се издигаше на колко, на осем километра зад тях? Така че ако Енергийният срив бе засегнал район с форма на окръжност, да речем с радиус от осем километра, което повдигнато на квадрат и умножено по „пи“ прави...

„Боже мой!“ Дъхът ù секна. Сто и осемдесет квадратни километра? Районът на Уакамау беше огромен, почти шестстотин и петдесет квадратни километра. Ако се окажеше права, Енергийният срив бе засегнал една пета част от това диво място – предимно суша. Колко хора правеше това? Толкова на север пикът на есенните цветове бе отминал преди цяла седмица, което означаваше, че хилядите туристи вече си бяха отишли.

Какво се бе случило обаче с онези деца? Тяхната промяна беше коренно различна от нейната.

„А може би не.“ Припомни си как Русата конска опашка бе подушила въздуха. „Ами ако тяхното обоняние също се изостря? Ами ако това е само първият стадий?“

Трескавите ù мисли се втурнаха обратно към изстрелите от пушка. За първи път ù хрумна, че въпросът вероятно беше не по какво , а по кого са стреляли онези типове.

Дали същото щеше да се случи и с нея? Боже, по-скоро би пуснала куршум първо в своята глава. Ами ако не забележеше, преди да е станало прекалено късно? И дори по-лошо, какво щеше да стане, ако не пожелаеше да спре промяната? Ако ù беше все едно?

– Алекс? – разнесе се гласът на Ели в мрака. – С нас ще се случи ли същото, което беше сполетяло онези деца?

Като чу мислите си, изречени гласно от Ели, я полазиха тръпки.

– Не – отвърна автоматично Алекс. – Мина твърде много време. Вече трябваше да се е случило.

„Лъжкиня.“ Гласът беше съвсем слаб, едва доловим шепот, който се прокрадна в ума ù. „Нищо не знаеш със сигурност. Променила си се и още продължаваш да се променяш. Усещаш миризми – усещаш също ù емоции . Енергийният срив се случи тази сутрин, а я виж само колко различна си отпреди. Виж колко бързо се бяха променили онези деца. Може би тяхната участ просто не те е застигнала още.“

„О, я млъкни!“ Сега не можеше да мисли за това. Нито сега, нито когато и да било. Искаше само да затвори очи и нищо да не сънува; да се събуди в собственото си легло и да установи, че това е било само кошмар и нищо друго.

– Хайде, стига – обади се тя, – заспивай. Утре ни чака дълъг ден.

– Страх ме е да заспя – отвърна Ели. – Ами ако щом се събудя на сутринта, не съм вече аз ?

– Всичко ще бъде наред.

– Откъде знаеш? Може да умрем.

– Не, няма. Не и днес. – Поредният автоматичен отговор, в който звучеше черното чувство за хумор – или за реалност – което бе развила през последните две години. – Няма да е и утре.

Мълчание.

– Съжалявам за Мина. Отказа да тръгне с мен. Изобщо не успях да я накарам.

– Направила си каквото е зависело от теб – отвърна Алекс, въпреки че не беше убедена в това. Детето мразеше кучето.

– Как мислиш, дали е добре?

– Не знам, Ели. Но ми се стори доста умно куче.

– Може да подивее.

– Може. Не съм сигурна за колко време подивява едно куче. – „Ако гладува, може би доста бързо.“ Но този път се обади нейният глас, а не онзи шепот.

– Дядо казва, че в Уакамау има много диви кучета. И също, че хората ги оставяли тук, защото били убедени, че им правят голяма услуга, като ги пускат на свобода, а всъщност ги обричат на глад, особено онези, които не подивяват.

– Като се тревожиш за Мина, това няма да ти помогне.

– Аз... – Мълчание. – Иска ми се да имах още един шанс.

– За какво?

– За всичко. Ще ми се да бях по-мила с дядо – прошепна Ели отчаяно. – Ще ми се да бях по-мила с Мина. Ако бях по-добра, може би мама нямаше да си тръгне.