Илса Бик - Пепел

Ели веднага се подчини. Беше толкова нетърпелива, че довлече един малък повален бор – „цялото проклето дърво“, както би се изразила леля Хана. Дървото беше още твърде свежо, твърде зелено, за да им е от полза, но Алекс потисна желанието да изтъкне пред момичето това. Така че просто показа на Ели как да вземе от него само онова, което можеше да се използва – сухи иглички и по-тънки клонки – след което накара Ели да отдели и събере на едно място горивния материал.

– Основата е изключително важна. Ако не го подредиш както трябва, пропиляваш времето си. А сега идва най-хубавата част. – Тя разкъса пакетчето, съдържащо напоена със спирт кърпичка, и сбърчила нос при острия мирис на химически алкохол, Алекс издърпа навън с палец и показалец малко повече от половината влажна квадратна марличка, след което каза на Ели да я придържа с помощта на опаковката и запали една от водоустойчивите кибритени клечки. – Така, сега хвани опаковката – рече тя и поднесе пламъка под кърпичката. Тя се запали с тихо съскане. Появи се мъничък, сякаш течен пламък, ярък и син.

– Уау – ахна Ели.

– Точно така, уау. Изглежда яко, защото гори по-дълго от кибритената клечка, но сега да видим как ще запалиш тази прахан. – Първо видя как Ели поднесе пламъка към праханта, а после забеляза и оранжево-жълтото зарево, когато дървото прихвана и едва-що не угасна отново. – Ето, виж – рече тя и раздуха нежно тлеещата прахан, която се разгоря жарка и кървавочервена също като онези огнени залези, – хайде, духай, само че полека.

Огънят изгасна два пъти: първия, защото Ели духаше твърде силно, а втория, тъй като не духаше достатъчно силно. На третия опит огънят се прихвана и разгоря.

– Успях! – нададе вик Ели. Алекс избухна в смях, когато Ели заподскача, изпълни някакъв танц и размаха победоносно юмрук във въздуха. – Успях, успях!

– Да, успя – рече Алекс и я прегърна. – Направо ме разби.

Следващите няколко часа прекараха седнали една до друга, като поддържаха огъня и се грееха на топлината му. Ели не искаше да оставя огъня да угасне, но накрая Алекс настоя, че трябва да поспят.

– Но нали ще затихне – възпротиви се Ели. – Ще угасне.

– Не и ако го заградим. Ето. – С помощта на един дълъг здрав клон Алекс показа на Ели как трябва да нагласи горящите дърва, за да не угаснат от вятъра. – Ето тук въглените играят много важна роля – рече тя, след което загреба с пълни шепи от изстиналите въглени и ги посипа върху пламъците. – Въглените служат като одеяло. Те поддържат жаравата през нощта. А на сутринта само пускаме малко въздух и гориво на жаравата и огънят е готов.

– Но ако останем да го палим отново – Ели сбърчи лице от безпокойство – няма ли да се забавим?

– Не, това ще е полезен опит. Не се тревожи.

Когато стана време да пропълзят в заслона, Алекс се чувстваше по-добре, отколкото през последните няколко дни. Продължаваше да изпитва глад, но с това можеше да се справи. Скоро щяха да намерят вода, а и хижата не беше далеч. Всичко щеше да се оправи. Но ако се наложеше, биха могли да си позволят да отпочинат някъде за ден, да речем край реката. Това звучеше разумно. Дори да стигнеха по-рано при рейнджърите, това с нищо нямаше да помогне на Джак, а и трябваше да помисли за Ели. Може би, рече си сънено тя, щеше да е най-добре да поостанат край реката, да наловят малко риба...

– Алекс?

Мисълта ù пропълзя обратно към настоящето.

– Ммм?

– Благодаря.

– Ммм – отвърна с прозявка. – Няма проблеми.

– Не само заради огъня. Благодаря, че не ме изостави.

Това я накара да се сепне. Голяма част от случилото се не беше ли нейна грешка? С изключение на Джак, разбира се, но ако не беше откачила, ако беше проявила повече търпение, вероятно щяха да се намират в доста по-добро положение, да имат храна, достатъчно вода и карти. А ето, че сега Ели ù благодареше .

– Не биваше да те оставям – отвърна тя. – Тогава още не беше готова, а аз бях прекалено уплашена, за да го забележа.

– Повече няма да ме изоставяш, нали?

– Не, няма. – И наистина го мислеше.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. – Тя протегна малкия пръст на ръката си. – Дай си кутрето.

След миг колебание Ели уви малкия пръст около кутрето на Алекс.

– Нали няма да се отметнеш?

– Никога – отвърна Алекс и си помисли, че това вероятно означаваше край на враждата помежду им. А утре, щом стигнат до реката, където има вода и риба в изобилие, най-лошото ще бъде вече зад гърба им.

Често срещана самозаблуда.