Илса Бик - Пепел

Четири кучета. Четири . Нямаше повече от седмица от началото на онзи кошмар, а ни едно от тия кучета не личеше някога да е било нечий домашен любимец.

– Какво правиш? – попита Ели, когато Алекс я изтласка назад. Момичето изпищя, след което нещо цопна във водата. – Алекс, заради теб кутията с екипировката падна...

– Назад – рече Алекс, опитвайки се да влее възможно най-много настойчивост в гласа, без направо да изкрещи. – Там има още кучета, Ели. Върви, върви .

– Какво? Не виждам... – ахна Ели.

– Върви. – Усетила, че момичето започва да отстъпва сантиметър по сантиметър, Алекс пое подире му все така възседнала дънера, с ръце, впити в ствола на дървото, и очи, приковани в кучетата отсреща. Забеляза, че останалите три животни също се измъкнаха от плетеницата шубраци и бодливи храсти. Колито бе престанало да маха с опашка, а закачливият израз на лицето му бе заменен от друг, твърде близък до ярост. Кучетата бяха нащрек с вирнати уши и разширени ноздри, които душеха въздуха. Душеха за тях .

– Махайте се. – Гласът на Алекс потрепери и тя си помисли: „Боже, звуча като вечеря .“ А после, придавайки повече твърдост на гласа си, додаде: – Веднага! Отивайте си, марш оттук!

Но кучетата не си отидоха. Вместо това размениха погледи помежду си. Алекс почти долавяше безмълвната дискусия, усети как въздухът оживява от мисли. Тогава четири чифта хвърлящи искри очи се насочиха отново към тях, а хрътката и огромният помияр почнаха да душат по брега.

– Какво правят? – попита пискливо Ели. – Отиват ли си?

– Не. Търсят откъде да заобиколят.

– Защо?

– За да могат да ни нападнат от две страни. – Помиярът и хрътката поеха надолу по реката, като се хлъзгаха на мократа шума. Крепеше я надеждата, че кучетата може да се изтърколят и да счупят крак или да се измокрят и, обезкуражени, да се откажат. Ала видът им не бе на животни, които лесно се отказват. Тогава се сети за засъхналата кръв по тялото на колито. „Пистолетът.“

– Ели. – Тя изви шия и погледна през рамо. Лицето на момичето бе изгубило цвета си и то плачеше тихичко с едри сълзи, капещи по страните му. – Ели. Глокът. Вземи го.

Очите на Ели се разшириха още повече, но тя кимна отсечено като кукла на конци. Започна да се отдалечава на малки подскоци, също като дете, залитащо по греда. Всеки подскок изтръгваше от гърдите на Алекс приглушено възклицание и тя изсъска през зъби:

– Не толкова бързо. Имаме време, внимавай .

– Почти стигнах! – проплака Ели. Тя се добра до V-образното разклонение, но вместо да се завърти, протегна дясната си ръка да вземе глока, който лежеше в своето гнездо от клони...

Алекс съзря бедата, малко преди да се случи.

– Ели, не, спри!

Прекалено късно.

Ели блъсна пистолета с ръка – добре премерен здрав удар, който запрати оръжието право в реката. Детето изпищя силно: „Не!“. Опита се да сграбчи пистолета, но тялото ù се олюля и с нов писък тя се хвърли напред и обгърна дънера с ръце. Алекс наблюдаваше с ням ужас как пистолетът се превърта във въздуха, един, два три пъти, и накрая пада във водата с едно приглушено, мокро ЦОП – звук, който неведнъж бе чувала като дете, докато хвърляше камъчета в едно езерце, седнала на люлка, направена от автомобилна гума. Безпомощна и премаляла, забеляза как водата поглъща оръжието. Поглъща баща ù.

– Съжалявам. – Зъбите на Ели лъснаха в скована, разтеглена от ужас усмивка. Обгърнала дървото с две ръце, тя додаде: – Съжалявам. Загубих равновесие. Много съжалявам, аз...

Трябваше да намери нещо друго, което да използва като оръжие. Алекс плъзна поглед по дървото, търсейки нещо подходящо, каквото и да е. В този миг забеляза, че кучетата прекосяват реката, като преминават внимателно по камъните и не изпускат из очи нито тях, нито целта, към която се бяха отправили. Трябваше да побърза.

– Нали имаш нож? – Ели се задъхваше от ужас. – Не можеш ли да го използваш?

– Нямам достатъчно размах. – Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката ù и тогава край.

Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата – дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели – ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.