Илса Бик - Пепел

Тя подуши предпазливо въздуха, но не долови нищо друго освен уханието на гората. Нямаше нито вълци, нито ракуни. Костта, която беше само малко по-тъмна от снега, не беше нито стара, нито пък отскоро.

„Всичко е наред.“ Алекс разкопча ремъка на пушката, провери предпазителя, а след това свали едната си ръкавица и дясната ù ръка се стрелна отзад, а пръстите се увиха около дървената дръжка на косата, която висеше на една халка от колана ù. Беше въоръжена с пушката, с косата и с един нож. Всичко щеше да бъде на...

Не беше сигурна какво беше първото, което долови – движението на нещо мръсно, розово и рунтаво, което висеше от дъба вляво, или пък вонята на гниеща плът.

От тази миризма фините косъмчета по ръцете ù настръхнаха. Знаеше, че наоколо се носеше вонята на смърт, но тя не беше от тях , не беше от Трансформираните. Въпреки това тук имаше много трупове и Алекс си даде сметка, че нещо не беше наред.

Онова, което висеше от дървото, беше тяло, но не на човек. От козината не бе останала нито следа, беше изхлузена от трупа като ръкавица. Мускулите на животното бяха непокътнати, почти всичко си беше на мястото, което ù се стори малко странно, предвид цялото това месо. И сега като се замислеше – заслуша се отвъд ударите на сърцето си – наоколо не се чуваха никакви птици. Нито гарвани. Нито пък други.

Тялото висеше на примка, като някакво странно подобие на бостанско плашило. Позна какво по формата на главата и по извивката на зъбите.

Беше вълк.

Появиха се още тела на вълци, пръснати от двете страни на пътеката, като флагчета, които маркират трасето на парад. След по-малко от двеста метра тя стигна до неголяма просека сред дърветата, пространство с формата на чиния, където снегът беше добре отъпкан. Което, помисли си тя, беше доста странно.

Ако не знаеше за костите, човек би могъл да си помисли, че това е просто един огромен куп с мръсно пране. Там имаше миш-маш от всевъзможни по вид и размер обувки и плътно пристегнати ботуши, от някои от които стърчаха строшени кости, обути в чорапи и с остатъци от изгнило месо (въпреки студа долови безпогрешно миризмата), сякаш някой не бе имал търпение да развърже връзките. Просеката беше осеяна с всевъзможни цветове и купчини от дрехи със стърчащи от тях кости; забеляза дори черната тарантула на едно топе, както и сребриста перука, оформена на ситни къдрици. В гънките на някаква дреха от лъскава черна материя се виждаше златна верижка.

„Бижутата не стават за ядене“ – помисли си тя леко налудничаво. На снега лежаха чифт слънчеви очила с рубиненочервени рамки, чието дясно стъкло беше строшено. „Очилата също.“

Това не беше просто една просека в гората.

А място за хранене.

При това може би не единственото, защото вцепененият ù мозък отбеляза наличието на още цветни петна сред дърветата вляво, както и малко по-нататък вдясно. Като всяко едно от тези места беше осеяно с останки от вълци.

Тя плъзна поглед от просеката обратно към пътеката. Точно пред себе си забеляза една от онези пирамиди, с които обикновено се маркираше пътя и биваха изграждани от камъни.

Само че това не бяха камъни.

А глави.

„Не.“

Някои от тях бяха сухи като пергамент и много стари, с липсващи очи, носове и езици. Други бяха от по-скоро, със стърчащи от очните ябълки нерви и полуизядени устни, покрити със замръзнала съсирена кръв.

„Не.“

Някои от главите бяха съвсем пресни, с посинели езици, леко разкървавени носове и сънено склопени очи. Но не се виждаха никакви ларви, нито мухи – беше прекалено студено; нали наскоро бе научила този факт?

Започна да брои наум, като местеше бавно очи от едно обезобразено лице към друго. Дължината на пирамидата се състоеше от дванайсет глави, ширината – от седем, а височината – от чети...

„Не.“

Въздухът в гърдите ù замря. Стоеше като истукан.

„Не!“

Не можеше да откъсне очи от едно определено място в пирамидата.

„Не, не може да е той.“

Примигна с огромно усилие на волята, а после и още веднъж, сякаш мозъкът ù се бе превърнал във фотоапарат и с едно-единствено щракване би могла да изтрие заснетия образ.

Не. Нищо не се промени.

Харлан продължаваше да стои там: на втория ред отдолу, третата глава от ляво на дясно. Никога не би могла да забрави лицето му, нито пък зъбите.

Стомахът ù се преобърна. От устата ù шурна горчива като жлъчка течност и изпръска снега наоколо. Коленете ù се подкосиха и Алекс се стропли на земята, при което пушката затъна в снега и тя започна да повръща. Спря, чак когато в стомаха ù не остана нищо, просната в мръсния сняг и задъхана от изтощение, вдишваща вонята на собстеното си повърнато...