Илса Бик - Пепел

– Най-добре изтръскай праха от обувките си, момиче – рече ù Джес. – Миналото си е минало.

Не я попита как е разбрала. Сега не му беше времето.

– Ще имам нужда от оръжие. Този „Ремингтън“ ще ми свърши чудесна работа.

Джес поклати глава.

– Не искай това от мен. И бездруго няма да ти е нужен.

– Какво имаш предвид?

– Довери ми се.

Това вече беше невъзможно. Но нима имаше друг избор? Какво щеше да стане, ако откажеше да замине? Дали Джес щеше да я застреля?

– Защо да не взема пушката? – попита Алекс. – Не съм заплаха за теб. Искам само да си тръгна. – Когато не получи отговор, тя продължи да настоява: – Джес, знаеш какво е да си на път. Обещавам да си тръгна, но поне ми дай възможност да се защитавам.

Джес дълго я изучава с поглед, след което се обърна към Нейтън:

– Дай ù твоята пушка.

Очите на Нейтън се разшириха.

– Джес, не съм сигурен, че...

– Но аз съм. – Възрастната жена се обърна и се качи на коня си. – Дай ù пушката.

Нейтън стисна устни и за миг Алекс си помисли, че ще откаже, но после той откачи ремъка на оръжието.

– Знаеш ли как се стреля със затвор? – попита той Алекс.

– Да – отвърна тя, опитвайки се да скрие вълнението си. Пушката беше „Браунинг Х-Болт“ с оптичен мерник, стоманена цев без нито едно петънце и приклад от тъмен орех: отлично оръжие. – Какво е разстоянието от приклада до спусъка?

Не можа да прецени дали изражението на Нейтън издаваше презрение, или задоволство.

– Среден размер. Три и половина фунта, без повдигане или приплъзване. Тук имаш подвижен пълнител. – Той освободи затвора и го отвори. – Побира пет патрона „Магнум шорт“, а в момента има и един в патронника, така че си подготвена за всичко. Предпазителят е на спусъка и има отделен освобождаващ бутон между затвора и корпуса на пушката за безопасно изпразване на патроните. Така че пушката си я бива.

Това беше меко казано. Освен че беше снабдена с оптически мерник, „Магнум шорт“ означаваше по-висока скорост и повече мощ за същия брой изстрели. Тя преметна пушката през гърдите си, пъхна кутията с патроните, която ù даде Нейтън, в джоба на якето си и закопча ципа.

– Благодаря ви – рече тя и на двамата.

– Може да нямаш основание да ни благодариш, защото не се знае какво ще откриеш – отвърна Джес. Миризмата ù беше все същата, макар че това не означаваше нищо. Тогава Алекс си помисли, че възрастната жена просто умееше да се прикрива не по-зле от Крис. Всъщност дори по-добре от него. Джес бе останала загадка за нея, въпреки месеците, през които бе живяла в дома ù. Пушката беше потвърждение за това.

„Джес иска да си отида. – помисли си тя. – Но защо точно сега?“

Сякаш прочела мислите ù, Джес ù рече:

– Сега или никога, момиче. Друг път няма да получиш такова предложение.

Алекс се метна на гърба на Апалуза, без да обели нито дума повече, и последва Нейтън, който бе поел към гората накрая на задънената уличка. След две минути тримата бяха навлезли навътре в гората и Алекс изгуби от поглед дори последните къщи.

– А сега ме слушай внимателно – рече ù Джес. Движеха се бързо, въпреки дълбокия сняг, в който газеха конете. – В тази посока Зоната се простира на разстояние от две мили. След това няма никакви стражари.

Никакви стражари ли? А Кинкейд ù бе казал, че Зоната продължава осем, а не три километра. Освен ако нямаше нещо особено в терена.

– Но как ще минем през...

– Млъкни и ме слушай. Ние ще те преведем през Зоната, но щом стигнем до най-крайната ù точка, помощта ми спира дотам и освен това не мога да изпратя никого с теб. Пътят се вижда съвсем ясно. Километър и половина по-нататък той се разделя на две и оттам ще трябва да продължиш пеша.

– Защо?

Джес наведе глава, за да премине под един нискорастящ клон и хвърли към нея нетърпелив поглед.

– Защото пътят преминава в горска пътека, която е прекалено тясна за коня. Ще тръгнеш наляво , не надясно, разбра ли? Защото дясната пътека ще те отведе обратно в Рул. Така че ще трябва да слезеш от коня и да го пуснеш обратно. Той ще намери пътя.

Без кон и без ски щеше да бъде истинска мъка да гази през дебелия сняг в гората, дори и със снегоходките.

– Колко време трябва да вървя, докато изляза на нещо като шосе?

– Петнадесет километра. А оттам можеш да поемеш, накъдето искаш. В джоба на раницата има карта. Но не забравяй да свиеш по дясната пътека – разбра ли?

Тя кимна.

– Защо ми помагате? Защо на мен, а не на Лена?

– Защото Питър я искаше – отвърна Джес и смушка с пети коня си. – Но Питър не може да взима такива решения.