Илса Бик - Пепел

Изведнъж тя се сепна. „ По дяволите , по дяволите.“

Пепелта на родителите ù.

Двете пакетчета бяха на горния етаж, в същия онзи несесер, на бюрото в нейната стая.

Не можеше да се добере до тях. Не можеше да ги вземе.

„Не, не, не, не отново, не отново, не отново.“

„Мамо.“ Гърлото ù се сви и тя заплака беззвучно, като съвсем малко детенце. „Татко... тате...“

Напълно бе забравила за глупавия стражар.

Кучето на Нейтън се хвърли да ù се умилква като отдавна изгубен роднина. На мъжа тя пробута същата история за Кинкейд, след което му каза, че иска да отведе коня в гаража в края на задънената уличка, където държеше Хъни. Дори да бе заподозрял нещо, Нейтън изобщо не се издаде. Мъжът повлече кучето със себе си и ù махна да продължи по пътя си.

За всеки случай тя прекоси улицата и пое по тротоара, където снегът беше достатъчно дълбок, за да заглуши тропота от копитата на Апалуза. Къщата на Джес изглеждаше напълно притихнала, пердетата бяха плътно спуснати. Но така или иначе всички спални се намираха от задната страна. А и толкова рано никой нямаше да е станал, нито дори Джес.

Хъни изцвили, когато тя заведе Апалуза в гаража.

– Аз също се радвам да те видя – прошепна тя и погали кобилата по носа. – Но ти не можеш да дойдеш с мен, момиче.

Тя се покатери върху наредените една върху друга кутии, протегна ръка и опипом намери кофата, след което я свали от напречните греди на тавана. Запасите ù бяха мизерни, не бе успяла да приготви никаква друга храна освен фъстъчено масло, няколко енергийни десерта и четири станали на камък ролца, които предишната седмица бе измъкнала от кухнята увити в салфетки. Тя напълни малко овес в дисагите, преметна ги през седлото и ги завърза.

Тогава погледът ù попадна на една дървена дръжка, която стърчеше от купата със сено, и тя изпита силно вълнение: „Да!“. Алекс издърпа сърпа от сеното. Острието беше изключително остро, а самият сърп бе с първокачествена изработка. Усети дъха му на бял лед, а студеновалцованата стомана беше дебела колкото палеца ù. Бялата чиста миризма на стоманата беше толкова завладяваща и...

Бяла ли?

„Я почакай – помисли си тя. – Това не е възможно. Мирисът на стоманата не е бял. Стоманата мирише на метал. А не на ослепително бял лед.“

Само едно нещо, един човек миришеше по този начин.

Нямаше да позволи да я върнат без бой. Дланите ù се свиха около дървената дръжка на сърпа. Не, за нищо на света нямаше да се върне там.

„Ще се бия. – Тя се завъртя със сърпа в ръка и си рече мислено –Ще се бия. Ще се бия.“

– Е – обади се Джес и насочи пушката към нея, – крайно време беше!

– Но защо – попита Алекс – ми помагаш?

– Чуй ме, момиче, от самото начало се опитвам да ти помогна – отвърна Джес. Възрастната жена носеше бяла памучна нощница под връхната си дреха, чиято качулка беше отметната назад и косата ù се разстилаше върху раменете като буйна река от стомана. Ремъкът на ловджийската пушка „Ремингтън“ минаваше по диагонал на гърба ù. – Сама трябваше да стигнеш до това решение. Освен това бях длъжна да се уверя, че... – Тя млъкна насред изречението, когато Нейтън се появи от мрака заедно с два коня. – Е?

– Най-много петнайсет минути, Джес... Не сега, Ви, на място! – скара се Нейтън на кучето, което бе дотърчало да поздрави Алекс. Мъжът кимна наляво и рече: – Идват насам. Ако искаме да го направим, тряба да действаме веднага.

– Петнайсет минути преди какво? Кой идва? – попита Алекс.

– Добре тогава. – Джес кимна към Алекс. – Хайде. Доведи коня на Мат. Нямаме много време.

– Петнайсет минути преди какво? – попита отново Алекс, докато извеждаше коня от имрповизираната конюшня. Забеляза, че нощта вече преваляше. Небето точно над главите им все още тъмнееше в наситено кобалтовосиньо, което бързо избледняваше в по-светло сиво. Зората щеше да настъпи след половин час, а може би и по-скоро.

– Това ще ти трябва. Джес ù подаде една средноголяма раница. Към нея бяха привързани чифт леки снегоходки. – Вътре има провизии за две седмици. Дрехи от стаята ти и един топъл пуловер. Съжалявам, че не можех да рискувам да измъкна по-голяма раница или спален чувал, но затова пък разполагаш с туристическо одеяло, мушама, водонепроницаеми кибритени клечки, нож и кремък.

– Благодаря – отвърна Алекс и разкопча ципа на раницата, за да надникне вътре. Щом Джес е била в стаята ù, сигурно беше взела и несесера. Но още от пръв поглед откри, че родителите ù не бяха вътре. Разбрала го беше веднага, раницата бе прекалено лека. Тя закопча отново ципа и нахлузи раницата на раменете си, след което вдигна поглед и установи, че Джес я изучава внимателно.