Илса Бик - Пепел

– Ами ако Крис пострада? Ако дядо му...

– Няма да допуснем това да се случи – отвърна Джес. – Знам, че няма причина да ми вярваш, но ти давам думата си.

Предтсави си как Крис препуска из града, след като е открил, че е изчезнала, и от тази мисъл дъхът ù пресекна. Тогава щеше да тръгне подире ù и, само бог знае, че при други обстоятелства дори би се надявала да го направи.

– Ако има достатъчно хора, които мислят като теб, защо не го направиш ти ? Защо сама не нарушиш някое и друго правило?

– И как точно си го представяш, Алекс? – Гласът на Джес беше леден като миризмата ù.

– Джес – обади се Нейтън.

– Става дума за Рул , момиче, и за най-доброто, което мога да направя за него. И ако ще има промяна, то тя трябва да дойде от Крис – рече Джес. – Ако той иска да бъде мъж и кръв от кръвта ми, тогава трябва да бъде подложен на проверка. „Подлагай всичко на изпитание и се дръж за доброто.“[40]

– Кръв от кръвта ми ли каза? – смая се Алекс и тогава си спомни нещо, което бе чула, но не бе осъзнала.

Джес се бе изразила съвсем просто и ясно: „Благодаря на бога, че внукът ми беше пощаден“.

Но не пощаден, защото му е спестено да види как свърша светът или как умира майка му, а просто Пощаден .

Джес беше баба на Крис.

Той знаеше ли за това? Алекс не смяташе така. Поне никога не бе споменавал.

Нейтън изсвири пронизително и Алекс подскочи от изненада:

– Какво става? – попита тя.

– Ето там – отвърна Джес. – На пътеката и сред дърветата. Почти стигнахме.

Алекс погледна нататък. На около триста стъпки пред тях забеляза движение от двете страни на пътеката и тогава различи сред дърветата два снежнобели коня и техните ездачи, облечени в бял камуфлаж, чието присъствие издаваха само по-тъмните очертания на лицата им. А малко по-нататък сред перестите клони на един голям дъб се виждаше въоръжен с арбалет мъж, покатерил се на дървена вишка.

– Добре – каза Джес. – Запомни едно: на разклонението свиваш наляво ...

Някой изкрещя името ù – викът беше слаб, но не можеше да има грешка – и когато тя се извърна назад, вече знаеше кого ще види.

Крис препускаше по пътеката, яхнал Нощ, и двамата летяха през гората в смъртоносен галоп. Беше прекалено далече, за да различи лицето му, но въпреки това долови ясно думите.

– Алекс! – крещеше той. – Алекс, недей, спри! Спри !

– Давай! – изкрещя Джес. Но когато Алекс се поколеба, тя плесна Апалуза по хълбока и извика: – Дий! Давай, давай !

Конят подскочи подплашен и се спусна надолу по пътеката, като летеше с все сили напред, и тогава Джес се изравни с нея и двете се понесоха заедно към границата на Зоната. Останала без дъх, Алекс полагаше неимоверни усилия да не дръпне юздите, в противен случай конят щеше да я изхвърли на момента. В следващия миг тя профуча покрай Нейтън и кучето, които в последния момент се дръпнаха встрани.

– Не спирай! – извика Нейтън и махна с ръка напред. – Давай, да...

– Алекс! – изкрещя Крис и този път в гласа му ясно звучеше паника. – Алекс!

– Давай! – Джес шибна Апалуза с юздите си, докарвайки животното до истинска лудост, и сега вече на Алекс не ù оставаше нищо друго освен да се държи с все сили. Тя се сниши на седлото, залови се с ръце за ръба му и притиснала бедра към тялото на животното, усещаше как енергията му при всеки скок вибрира по гръбначния ù стълб. Двете с Джес се носеха плътно една до друга на своите летящи през гората коне. Дърветата отстрани бяха неясни петна, върволица от шибащи клони, които драскаха ръцете и скубеха косата ù, а когато един от тях я перна по бузата, усети пареща болка.

-Алекс! – Този път гласът му прозвуча по-близо. Тя надзърна през рамо, въпреки риска, и видя, че Крис скъсяваше дистанцията помежду им; разстоянието се топеше и вече ги настигаше, настигаше нея . – Алекс, спри !

– Остави я! – изкрещя Джес и шибна жестоко и за последен път Апалуза с юздите си. Конят на Кинкейд изцвили пронизително и се стрелна като ракета в снега, връхлитайки върху двамата ездачи, които след миг останаха зад гърба, а тя продължи да се носи неудържимо напред. Профуча под стрелеца на вишката и в следващия момент се озова извън очертанията на Зоната, извън периметъра на града, извън властта им, оставяйки Крис...

Изтрещя изстрел от пушка – гърмежът беше толкова силен, сякаш земята се бе разцепила на две – и единствената мисъл, която мина през съзнанието на Алекс, беше: „ Божичко , не , Крис!“.