Илса Бик - Пепел

Не беше толкова трудно да се язди нощем, колкото бе предполагала. Снегът блестеше като сребриста панделка, а гората бе обгърната в призрачна светлина, която ù позволяваше да различи силуетите на отделни дървета. Въпреки това трябваше да внимава. Най-вече какво се криеше под снега – дънери на повалени дървета, къпинови храсти. Последното, от което имаше нужда в момента, беше кон със счупен крак.

Югозападната част на града беше най-добрата ù възможност. Грег беше казал, че там не патрулират много стражари, въпреки че според Сара в гората имало стражари, някои от които на постове в короните на дърветата. Да, но тя разполагаше с едно предимство. Можеше да надуши миризмата им и по този начин да ги избегне. Ако имаха кучета, вероятно щеше да загази, но не виждаше с какво би могло да е полезно едно куче на високите наблюдателници сред короните на дърветата.

Но в такъв случай щеше да се наложи да остави коня. Един кон би вдигнал твърде много шум, а и нощта беше много тиха без обичайната стрелба. Даже обирджиите не смееха да рискуват в такава нощ.

Не биваше да пренебрегва и Променените, които изобщо не бяха глупави. Йегър можеше да ги нарича животни, колкото си иска, но те знаеха за какво служат дрехите и я очакваха някъде там. Питаше се дали вече не са разбрали за огъня. Защо не? Джим, приятелят на Том, знеше добре как да се прикрива, а онова момиче от бензиностанцията си служеше със сопа . А ако някое от тези деца се научеше да използва оръжие...

„Стига, това е прекалено. Една неприятност е достатъчна.“

Когато свърна към площада, там имаше неколцина мъже, които я изгледаха продължително. Тя залепи на лицето си веселия и жизнерадостен израз, с който сякаш казваше „просто си върша работата“, и продължи нататък...

– Ей ти, спри за малко.

„По дяволите.“ За част от секундата през главата ù мина мисълта да пришпори коня в бесен галоп, но въпреки това спря и зачака приближаващия се към нея ездач. Беше набит, с ръце като на Попай и без никаква шия. Алекс познаваше мъжа, беше го виждала в кметството, но не успя да изрови името му от паметта си.

– Не бива да яздиш сама – каза той. Дори звучеше подобно на Попай. – Това е конят на Док.

– Да, но, моля ви, не казвайте на никого – отвърна тя с изморена и благодарна усмивка или поне така се надяваше. – Док ми позволи да го взема. Цяла нощ бяхме на крак и накрая просто трябваше да се махна оттам. – Което беше самата истина.

– Заради момчето, което намериха близо до Орен? – Погледна я, присвил едното си око също като Попай. – Да, чух за това. Как е то?

– Умря. – Беше толкова изморена, че очите ù се наляха със сълзи и тя заплака наистина. – Цяла нощ бяхме на крак. Беше... много зле.

– Хей, успокой се. – Опита се да я потупа нескопосано по рамото, но тъй като явно не искаше да я докосва, накрая потупа само въздуха. – Ти си добро дете. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Просто си изтощена.

– Наистина съм много изморена – отвърна тя, бършейки сълзите с опакото на ръката си. – Имам нужда да се наспя.

– Разбира се, разбира се. – Той се изпъна в седлото, озърна се през рамо и накрая отново я погледна. – Слушай, бих те изпратил лично до вкъщи, но се налага да тръгвам, тъй като трябва да посрещна момчетата, които се завръщат... Ще се оправиш ли сама през останалата част от пътя?

– Аха – отвърна тя и кихна. Избърса носа си в якето. – Ще се оправя. Просто трябва да се наспя.

– Да, това е добра идея. Наспи се хубаво. – После обърна коня си и я остави да продължи по пътя си.

Докато препускаше към дома на Джес, тя мислеше за проблема с Лена.

От всички, които познаваше, Лена единствена бе стигала толкова далеч в опитите си да избяга от града и освен това беше от Орен. Тя щеше да знае най-бързия път до там и от какво да се пазят. А и починалото момче може би имаше някаква връзка с нея.

Но от мисълта да я вземе със себе си или дори само да говори с нея, направо ù се повдигаше. Освен че я беше видяла с Крис, а оттогава Лена я отбягваше, Алекс въобще не я познаваше добре. А онова, което знаеше за нея, изобщо не ù харесваше. Последното, от което се нуждаеше, беше спътница, която по-скоро би убила, отколкото да ù позволи да ù пази гърба, и разбира се, оставаше проблемът как да се промъкне незабелязано в къщата, което беше почти невъзможно...

„Призрак.“

От устата ù се изтръгна тих стон заедно с малко облаче пара. Щеше да се наложи да го остави. От тази мисъл сърцето ù се сви. Трябваше да има начин да си прибере кучето. Всичко беше толкова нечестно. Защо трябваше винаги да губи...