Илса Бик - Пепел

– Нищо ми няма – отвърна тя, но последвалата прозявка я издаде. – Погледни го от хубавата страна. Сутринта няма да се налага да се разкарваш за мен.

– Ще ти донеса чисти дрехи. Въпреки че утре Док най-вероятно ще те освободи от работа.

– Добре. – Тя втренчи поглед в пациента, чийто цвят беше една идея по-тъмен от този на белите чаршафи. Черната му коса изглеждаше някак неестествено, сякаш беше нарисувана с маркер. Тогава тя взе да събира мръсните инструменти. Найлоновите торби с боклука бяха задръстени с изцапани и окървавени марли и с остатъците от дрехите на момчето. – Да видим сега. Ти се прибирай у дома.

– Изчезвам – махна ù Грег. – Но не казвай на Крис.

„Ами сега – помисли си тя и започна да разчиства манипулационната, – какво ще кажа на Крис? Знаеш ли, Грег ме остави съвсем сама?“

Често мислеше за Крис. Но не така обсебващо, както за Том – все пак разликата беше огромна. Вече не беше особено сигурна какво точно бе изпитвала към Том, но двамата се бяха борили заедно и тогава него го раниха, може би умираше, и тя тръгна да търси помощ.

Да, но се бе провалила .

Тя измери кръвното налягане на момчето, записа пулса му и провери венозната система. След това събра всички мръсни инструменти в една табла и ги натопи в спирт, после прекоси помещението и взе импровизирания парен стерилизатор. Тогава постави стерилизатора върху един малък газов котлон и го включи. Докато чакаше да се образува пара, тя изми инструментите и ги постави в стерилизатора. Парата щеше да дезинфекцира инструментите за около двайсет минути, тъй като топлината беше единственият...

Топлина.

Топлина .

Загледана в тесния пръстен от сини пламъчета, тя потръпна в медицинския екип и жълтата болнична престилка, която носеше, и смръщи чело. Имаше нещо, свързано с топлината, което от няколко часа насам не ù даваше мира. Но какво точно?

В съзнанието ù се появиха последните думи на Кинкейд: „На студа мухите ще умрат“.

Точно така. В студа мухите умираха. Ако оставиш каквото и да е месо навън на студа, мухите няма да го накацат, не и през зимата. В конюшнята на Хъни не бе забелязала никакви мухи, нямаше ги дори преди четири седмици. Преди време бе видяла доста мъртви тела на пътя, но не и мухи. Ами трупът на мъртвия Нед в онази бензиностанция...

– Нямаше мухи – промърмори тя. Но в раната на момчето имаше ларви. А те можеха да се появят единствено от мухите, но щом като бяха открили детето в някакъв изоставен хамбар, какво бе поддържало топлината там? Какво би могло да затопли хамбара дотолкова, че мухите да оцелеят през зимата?

Вероятно момчето бе запалило огън. Не, това беше невъзможно. Когато го донесоха, момчето беше напълно студено, то беше на крачка от смъртта. По дяволите, та то беше мъртво за известно време.

Което означаваше, че някой друг бе запалил огъня. Някой друг се бе грижил за момчето. Там бе имало и друг човек, а може би дори повече от един.

Но Грег бе казал: „Намерихме го съвсем сам в един хамбар“.

Не, Грег. Не е бил сам. И са били близо до Орен... но какво са правили там? Нали бяха тръгнали към Уисконсин, освен ако не е настъпила някаква промяна в плановете. Крис не ходи ли вече до Орен? Ами, да; тъкмо оттам беше взел книгите. Излиза, че Крис е бил в този район съвсем наскоро.

А Кинкейд бе попитал: „Някой от вас двамата да е ранен? Научихте ли някакво име?“.

Кинкейд не би задал такъв въпрос, освен ако не смяташе, че е имало сражение. Но научаването на нечие име предполагаше не само наличието на други хора, но и... воденето на разговор. Или – боже мой – воденето на търговия . Или дори нещо още по-лошо.

Защото Кинкейд знаеше , че те не бяха открили детето случайно; не бяха го спасили .

Детето беше отвлечено.

Всяко дете, което познаваше, в това число и самата тя, обичаше да скатава всевъзможни джунджурии в джобовете на дрехите си. Преди да открие швейцарските джобни ножчета, джобовете на Алекс обикновено бяха пълни с камъчета и дъвки. Нямаше представа откъде се взимаха, но майка ù все ù натякваше за разтопилите се в сушилнята дъвки.

В джобовете на момчето обаче нямаше абсолютно нищо.

Кое дете ходеше с празни джобове? Алекс се взираше недоумяващо в купчината изпокъсани дрехи, които бе извадила от боклука. Вонята беше ужасна: на кръв, гной и събирана с месеци мръсотия. Името на момчето беше написано с химикалка от вътрешната страна на маратонките му, ала те бяха прекалено омърляни от потта и прахоляка и тя успя да различи само едно „Дж“ и едно „Н“. Или може би „М“. На памучната му риза имаше един-единствен съдран джоб, а джобовете на дънките му бяха осеяни с дупки.